ДЕЛИРИУМ – книга първа

By Белчо Дончев, юни 26, 2010 0:03

Любезни читателю,

Чрез няколкото съвсем преднамерено, и неслучайно събрали се в тази книжка истории, ще направим непретенциозна, твърде национална по своята форма и абсолютно социалистическа по чуждото си съдържание разходка сред удивителната менажерия на една измислена държавица, съществуваща едновременно и паралелно във времето и пространството с истинските такива. Половината прелест на бъдещата ни симбиоза е в това, че ти, без да ме познаваш, ще погледнеш на хора, явления и фантазии през моите очи. Моята половина от удоволствието е да те преведа през хора, явления и фантазии, които определят твоя реален живот. Съпътстваща и трогателна в своята наивна невинност е третата и преобладаваща част от удоволствието – фактът, че отделно взети и ти, и аз, като че ли нямаме представа за хората, явленията и фантазиите, които ще се опитваме да си обясняваме един на друг, което е само едната страна на монетата. Кучето е заровено от другата й страна, където на същите тези хора, явления и фантазии въобще не им пука, че някой иска да си ги обяснява.

На нас обаче ни пука!

Да си обясняват хората, явленията и фантазиите от живота е достъпно само за онези, за които животът е приключение на разума. Защото – ако мисълта е еманацията на човешката дейност, а размишлението е пътечка, водеща към нея, то разумът е единствения, който може да ни преведе по пътечката.

Очевидно е, че в действие, развиващо се в измислена държавица, всяка прилика с действителни хора, събития и ситуации е случайна. Което не мога да твърдя със сигурност за разликите…

Всяка история е разходка, която трябва да започне отнякъде. Това е като да се оттласнеш от нещо сигурно и стабилно, истинско, красиво и важно, каквото са нашите деди…Да тръгваме!

СЕЛЦЕТО

Тази история изпълзя от тъмните гънки на подсъзнанието ми месец след няколко чудесни дни с приятели в с. Ковачевица. Привидно няма никаква връзка с каквото и да е. Но ако тази вечер мога да бъда пак там, в кръчмата с чудесното име “Кръчма”, бих помолил всички да седнем около кюмбето и аз, пийвайки си бавно, тихо и с уважение, бих я разказал на чудесната домакиня. Останалите, ако искат да слушат…

Искам да ти разкажа една история. Тя отдавна зрее в мен, но ми трябваше поне един верен слушател, за да съм сигурен, че има смисъл да я следвам.

Разбира се, всичко в нея е напълно измислено. Като живота, който живеем. И започва преди много, много години…

Имало едно време едно царство, сгушило се някъде по Божията земя. В това царство имало градче – мъничко, чисто и достойно. Животът там следвал справедливата си логика, хората подчинявали единствения си и труден живот на историческите обстоятелства и не смятали, че който и да е от тях е по-заслужил или по-виновен за този железен факт.

В този момент обаче вечният екзаминатор – Съдбата, докарала Чумата.

За съвременния сърфист в Интернет Чумата е нещо като Египетска мумия. Нещо, което се изследва от археолози, антрополози, едва ли не и от палеонтолози. Тук си припомням един жесток филм от преди достатъчно много години, за да си го чувал. Филмът е “Армията на Бранкалеоне”. Двусериен. С Виторио Гасман. В този филм имаше Чума.

Та в това градче дошла Чумата. Това било някъде в края на 1699-та или в началото на 1701-ва, или в началото или края на някоя друга година, което от днешна гледна точка е едно и също. Но от гледна точка на живеещите тогава в това градче нещата стояли по съвсем друг начин.

Иска ми се да вмъкна едно свое убеждение, плод на зелено и юношеско разсъждение. Което някак си казва, че за да стигне човек до истината, не е необходимо да е на смъртен одър. И то е: изключителна грешка, пълна глупост и наивна заблуда е убеждението, че всеки следващ в дървото на живота е по-умен от предишния. Ако Бог съществува, а това е безспорно, то Той знае, че за мен и теб всички, живели преди нас, от моя и от твоя род са направили всичко, което прави възможно моето и твоето съществуване. Ние пък трябва да направим всичко възможно за да съществуват хората след нас.

Следва нещо още по-лично. Преди около двайсет години определих кой съм. Защо съм. Може би се отнася само за мен, а може би не. Това са няколко изречения. Чуй ги и не ги коментирай.

За родителите си знам това, което знам.
За родителите на родителите си знам това, което съм чувал.
За родителите на родителите на своите родители не знам нищо.

Децата ми знаят за мен това, което знаят.
Децата на децата ми ще знаят за мен това, което ще чуят.
Децата на децата на моите деца няма да знаят нищо за мен.

Аз съм единствената жива връзка между тези, за които нищо не знам, и тези, които нищо няма да знаят за мен!…

Връщаме се в чуменото градче. Там имало едно семейство, той може би се казвал Никола, а тя-Дешка, защо не. Тогава имената в този край били такива – ясни, кратки и хубави. Имали седем деца. И момченца и момиченца. Ние ги знаем като число, бройка, но за тях са си били рожбички. Едно по едно шест от тях погълнала Чумата. Останало едно момченце. За да го спасят, Никола и Дешка натоварили каквото могат на една каруца и се преселили в някакво място пак насред Планината, но на цели двайсет километра от изгарящото градче. Тогава това си е било разстояние.

Нали се сещаш, имена тук няма да се споменават. Всичко е измислено, всичко е приказка. Може да е било в Балкана, Странджа, Сакар, Рила, Пирин или някъде другаде и това няма никакво значение за нашата история. Важното е, че тази Планина винаги е съществувала.

Мястото, в което се преселили Никола и жена му с оцелелия Денчо, също било като изрязано от приказките. И все още си е такова, но няма да ти кажа къде е. Важното е, че то съществува и аз винаги когато мога, ходя там. Бидейки в Ковачевица, затаил дъх пред това, което виждат очите ми, си мисля – защо това място да не е било тук, в Родопа?…

Значи, Планината била надвиснала около него, но не за да го смачка, а за да го пази от “зли бури и студени ветри”. Току до него се вливали една в друга три реки, бистри и скокливи, пълни с всякаква полезна живинка, в тях се вливали хиляди поточета, тръгващи от хиляди изворчета, пръснати из цялата Планина. Селцето, което се създало някак си спонтанно, като историческа необходимост и неизбежност, се населило от хора будни, преживели много мъка, отворени към света, който, както ще разберем по-късно, не закъснял да ги потърси.

Иска ми се да разкажа още малко за това Селце. То си е уникално отвсякъде. Този факт и до днес знаят само родените в него.

Дядо Манчо, който след това доживял до сто години, слязъл пръв на това място, дето се вливали трите реки, и още по-важно, откъдето тръгвал един път, който пресичал Планината. Слязъл от някакви съседни колиби. После слязъл пракръстник Рачо. Покрай него слезли и други колибари. Българинът винаги е бил наясно, че бъдещето е там, където е движението на хора и пари. Където има черква и училище. Където животът се подчинява на някакъв ред и откъдето тръгва някакъв път към големия свят.

В Селцето никога не е живял нито един селянин. Дали си селянин или гражданин е въпрос на дух, а не на принадлежност. Може да си се родил в най-затънтеното селце на Родопа и да си гражданин, може да си се пръкнал насред София и да миришеш на селянин отвсякъде.

Но нека пердашим напред.

Селцето имало десетина къщи. Лицето им било обърнато към улицата, а другата им част към Реката. Някак си трябва да вмъкна Реката като жив градиент на моята конструкция.

Реката се виела кога спокойна, кога пълноводна и буйна по трасето, което си извоювала с търпение и постоянство от Планината, и натрупвала плодородните наноси в ниското между хълмовете. На Реката градчета и селца не й трябват. Но за градчетата и селцата Реката е най-важното нещо. Човешкият живот, така или иначе, винаги се върти около динамични фактори. Около движение. Движението е надежда за бъдеще. Застанете до една река и се загледайте в бягащата вода. Къде отива тя? Къде отиваме ние? Къде отива бягащият ни живот? В какво се вливаме? Не чакам отговор.

Другото лице на тези къщи било съвсем различно от горното. Родените в Селцето знаят, че нещата винаги имат две лица, в зависимост откъде ги гледаш – от улицата или от Реката. Откъм улицата били едноетажни. Откъм Реката били триетажни. И в края на дворовете им бучала Тя. От другата страна на улицата започвала обширна полегата поляна. В единия й край построили малка църквичка. В средата – училище с две класни стаи. Поляната полека се превърнала в училищно–църковен двор. Селцето заживяло.

Както вече беше споменато, тази история натрапчиво се върти около мен вече много години. Започвал съм я няколко пъти и съм се отказвал. Интуитивно усещам, че истории като тази растат бавно, сами, чели сме “На изток от рая”…Но е съвсем различно да си капчица от бързащата нанякъде вода, носеща преживяванията и спомените от и за весело клокочещи бързеи, мътни и дълбоки сенчести вирове, бистри поточета, тайнствени подмоли, грациозна пъстърва и крякащи срещу слънцето, облаците и всичко останало жаби – и да си Стайнбек, разбиращ всичко онова, което бягащата вода крие в себе си, отнасяйки го към миналото.

Ние сме капчици вода от реката. Животът ни започва от някое от изворчетата и завършва в морето. Много от нас се изпаряват от слънчевата топлина по пътя. Други забиват в някое отклонение и изсъхват мъчително в някое блато. Трети попадат във вододайни зони или кротко пълнят ваната на някоя чалга певица. Или на Азис. Всеки с късмета си. Други промиват кубически метри пясък, за да остане на дъното на ситото прашинка чуждо злато. Изобщо, безбройни са пътищата човешки и като че ли някак предначертани. Защото не може този, комуто е писано да утолява жажда, да се превърне в кубче лед за уискито на Левомустакатия Водещ или Мегаломедийния Император. А ако се случи, значи нему не е било писано да утолява жажда, а да проституира орално!

А е неописуемо да си капчица вода, блеснала на крилете на гмуркаща се в Реката птица, издигнала се заедно с нея след това високо, високо в небето и видяла оттам Реката, от която се е откъснала преди миг, Планината, в гънките на която се извива Реката, Полето, чакащо нейде напред, за да прегърне и укроти Реката, и Морето, в което животът на всяка капка потъва във вечността. Това са Поетите! Те живеят най-кратко. А не знам защо, всички им завиждат.

Много отвлечено и иносказателно го дадох. И скучновато навярно. Щото ме е страх да продължа по същество. Не знам как. В онова селце и без мен нещата ще си потекат по пътечката на националната ни История, която после Андрей Пантев ще ни обясни по научному. Денчо ли беше, ще си порасне, ще го оженят, едно време така е ставало, той ще има само един син, което за онова време си е изключение и донякъде срамно. Но причината ще е в дългото безплодие на булката му Райна. След ходене по манастири, лекуване с билки, гонене на магии, леене на куршум и други спешни и необходими медицински мерки, тя ще роди кръстения на дядо си Никола и той ще им остане. Никола, от своя страна, като стане на двайсет и седем години (тук вмятаме безспорния наследствен белег на въпросния род, че всички мъже в него са се женили на двадесет и седем години), ще бъде сватосан за момата Рада. Те ще имат седем деца (и това число като че ли става магическо в детеправенето за въпросния род), най-малкото от които, изтърсачето, както се казвало тогава, че и сега, се родило навръх хилядо и деветстотната година. Правнукът на Пракръстник Рачо, сам кръстен на прадядо си Рачо и имащ току що роден син Рачо, му станал кръстник, и го кръстил Рачо.

Тук вече навлизаме в малко по-познати води.

Та бащата на Рачо – Никола, бил ковач. Всяка пролет гурбетчиите на север от Планината тръгвали на юг към Турско и Гръцко. Пътят през нея започвал от Селцето и всички, преди да тръгнат по стръмното усое нагоре, преспивали в него и подковавали конете си. Умен човек е бил Никола, спор няма. Виждайки, че в царството нещо се раздвижва, че нещо става, той решил, че само с подковаване на коне и клепане на коси такава челяд не може да се изгледа лесно. Седем деца са това. Докато са малки, добре. Всяка дрешка минавала в следващото, докато се скъса необратимо и фатално. Кокошките, прасето, козите, кравите изхранвали някак си шумната челяд, но като пораснат и дойде времето да се задомяват, трябват пари. Селото вече имало трийсетина къщи. И два моста. От долния тръгвал пътят към Планината, от горния – пътеките към колибите. Ковачницата на Никола била при долния, а къщата му -при горния мост. И отворил той първата кръчма в Селцето. В приземието на къщата си, което, както вече беше обяснено, е най-горният етаж. За другите стаи се отивало по тясна стълба надолу. В едната от тях наковал дървени нари, та да могат гурбетчиите да си пийнат, хапнат и наспят преди тръгване. Сол, катран, газ, фитили за лампи и лампени шишета, дребни бонбони, знам ли какво още се е продавало срещу пари, яйца, кокошки, и кой каквото имал за размяна до горния мост, по който всеки ден колибарите слизали от Планината или си тръгвали към баирите. И близо до гурбетчиите, минаващи поне два пъти в годината. Както се казва, на входа и изхода на Селцето. Дай Боже, всекиму!

Никола бил буден човек. Всичките му деца ходили на училище. Момчетата до трето отделение, сиреч, докато станели на десет години. След това ги пращал да учат занаят. Имал три момчета. Най-големият, Иван, станал ковач. Взел го при себе си и го учил от чирак, през калфа, до майстор. Тъкмо се изучил, дошла Балканската война и той, двайсет и осем годишен, загинал под Одрин. Друг син за своя занаят не поискал. Вторият си син, Христо, пратил в съседното по-голямо село да чиракува при един шивач. След седем години Христо се явил на изпит за майсторско свидетелство в околийския град и го взел. Отворил си шивашки дюкян в селото. Следващите четири деца били момичета. Тях изучил до четвърти клас. Което ще рече, днешният седми. Мъжете, казвал той, трябва да са силни, да имат занаят, да работят и да изкарват пари. А жените трябва да са кротки и умни, защото къщата и децата се въртят от тях. Ето така, от дума на дума, Никола направил шест нови къщи. За всяко дете по една. Без Рачо. Най-малкият трябвало да ги гледа – него и Рада като остареят, затова за него оставала бащината къща. Тази с кръчмата. Купил най-хубавите бахчи покрай Реката над Селцето. Бил човек спокоен, едър, мустакат балканджия с благ и умен поглед, работлив и пестелив, богобоязлив и почтен. Мога да го покажа на снимка с достолепната му жена Рада и седем деца на различна възраст – от шестгодишния Рачо до двайсет и една годишния Иван. Една такава, измислена снимка, като цялата тази измислена история.

Както справедливо забелязваш, в разказаното дотук липсват ярки образи, сложни характери, заплетени интриги. Прилича на влакче, преминаващо през годините, край него прелитат някакви свързани едно с друго лица и събития, които само регистрираме, без да влизаме по-навътре в тях и дано за това някъде в края на маршрута ни чака сериозно основание.

На двайсет и седем години, както вече всички знаем, Рачо се оженил. Преди да му се родят седемте деца – шест момчета и едно момиче, му се случили следните неща:

Ходил три години на училище. От десет до дванайсетгодишен пасял кравите, козите, помагал във всички селски работи, ходел по реката за риба и раци. На дванайсет години баща му го завел при брат му Христо за чирак. На двайсет го взели тиловак в армията -кърпел скъсани униформи. Като се уволнил, се върнал в Селцето. Денем шиел в дюкяна на брат си – вече като калфа и се подготвял за изпит пред шивашкия еснаф за майстор шивач. Вечер ергенувал по околните колиби и села. Две години по-късно взел майсторското свидетелство. В Селцето шивашките дюкяни станали два. През всичкото това време останалите му сестри и Христо вече се били задомили, щъкали деца. Две от сестрите му били сватосани от стари роднини за ергени от Градчето, в което започнахме историята. Там вече дори и споменът за чумата бил изчезнал.

Рачо бил висок, строен, хубавец, с изпъстрени светли очи. Обичали го всички. Трите години училище му отворили прозорчето към мъдростта на книгите, безкрайността на света, краткостта на живота. Четял всичко, което стигало до селото. Бил първият, който се абонирал за вестник с подлистник, в който публикували известни тогава, а и сега, романи. Бил добър в занаята и Христо започнал да му праща клиенти. Както се казва, стъпил си на краката. Дошло времето да се задоми. Но нито на него му харесвали, нито пък сестрите давали и дума да се издума за жена от село. А и там, като помислиш, почти всички моми му се падали някаква роднина.

Най-голямата от сестрите му – Цанка, отдавна живеела с мъжа си в Градчето. Тя намерила ерген за сестра си Райна. Заела се и с търсене на бъдещата булка на Рачо.

Сгледата станала в началото на 1927-ма, естествено. В дома на момичето. Казвала се Мария и била на деветнайсет години. Току-що завършила търговска гимназия в околийския град. Не била богата, не била и бедна. Отказвам да я описвам, защото не владея думите до такава степен. Мъжете от рода й били майстори строители. Изграждали църкви и къщи на богати хора из царството. Била също най-малката от шест деца – трима братя и три сестри.

След сватбата в Града отишли да живеят в Селцето. Такъв е бил редът – жената да следва мъжа си и тя го последвала. В края на същата година му родила първия син. Година и половина по-късно- втория. В началото на 1930 г. била бременна за трети път. Рачо не си губел времето.

Тогава през Селцето минал агент, събиращ желаещи да отидат на гурбет в Америка…Америка!!! Нерде Ямбол, нерде Стамбул, нерде Селцето, нерде Америката!

И той се записал. Въпреки хубавата си бременна жена, която обичал. Въпреки застарелите си родители, които обичал и които нямало да завари. Струва ми се, че и с вериги да са го били вързали тогава, той пак щял да намери начин да тръгне. Просто усещал как светът, големият свят го взема от Селцето. И не можел да му се противопостави. Или може би не е искал.

Работил в Америка три години. В Южна Америка. Латинска, както по-късно безброй пъти ще разказва той…Аржентина, Буенос Айрес, Рио де ла Плата…И испанският език, който говорели там и който той научил, също наричал латински. Работел си занаята. Купил си дрехи, с които станал един от всички там. Костюм с жилетка, джобен часовник с ланец и капак, лачени патъци, бомбе, вратовръзка, брилянтин и бастунче. Франт-атлет! Пич отвсякъде!

В Селцето се върнал без кой знае колко, бихме смело определили, с много малко спечелени пари, скромни подаръци, но пълен с картините от едно невъобразимо и до голяма степен неразбираемо за Селцето преживяване. Мария го чакала със светнали очи и третото, вече двегодишно момче. В дюкяна старата машина “Сингер” запяла песента си, всичко потекло по старите познати мерки. Е, с малки изключения – вече Селцето си имало гурбетчия до Америка и това само по себе си повдигало самочувствието на всички.

През две години Мария родила още двама сина. След пет – още един. Много искали поне едно момиченце. Родило се и то. Последно седмо раждане, тя била на трийсет и шест, той на четирийсет и четири. Шивашка работа имало достатъчно. Децата били здрави, едно се валяло из прахоляка, друго ходело в селското школо, трето – с кравите и козите, четвърто – в гимназията на голямото село на девет километра път. Земята раждала, Селцето било някак си отделено от големите световни катаклизми. Реката следвала своя вечен път от извора към морето…

В този момент обаче вечният екзаминатор – Съдбата, докарала червените човечета.

Които направили цялата тази история и хората, които я изпълвали с живот до преди миг, безсмислени и никому ненужни. И те така си и умрели. И историята, и хората. Безсмислени и никому ненужни.

Останали червените човечета.

Не е ли жалко?

Беше си една хубава измислена история…
……………………….

По стръмно и тясно пътче, на стотина метра вдясно от църквичката, на припекливо място с поглед към Планината и виещата се в ниското Река, е гробището на Селцато. В него са погребани почти всички участници в тази кратка история. Без тези, които били все още живи в нейния край. След като им взели земята, кръчмата и дюкяните, те разпродали или изоставили всичко, що им било останало, и се пръснали из бившето царство. Едни към малките и близки градове, други към големите и далечни, където станали наемни работници, сиреч пролетариат. После децата на този пролетариат още веднъж се пръснали кой накъдето го лашнала нуждата. Някои имали късмет, други не. Старите линеели по Селцето и много от тях пропили. Младите го помнели като нещо далечно и хубаво, като детски сън. Децата не го познавали. Селцето бавно се превърнало в красива художествена измислица. Каквато винаги си е било…

Това е! Още една бира?
……………………………….

За всичко дотук, и което следва от тук нататък, нямам нито оправдание, нито обяснение. Добре де, имам едно оправдание – не го правя нарочно! Обаче искам да обясня, че това не ме оправдава. А и оправданието ми нищо не обяснява. Освен че недовиждам, аз и недочувам. Затова не се приемам сериозно. И съм си подарил ето тази моя песничка:

ПЕСНИЧКА, КОЯТО СИ ПЕЕ АВТОРЪТ

Омръзна на околните сарказъмът ми, лютия,
с картинки от животеца – обратния, наплютия,
омръзнах сам на себе си със вечното си хилене
и хумор по инерция, от който няма спиране !
За всичко е причината
в неясната ми психика,
превръщаща живяното
във хахика и хихика!

А службата ми–службица, заплатата–заплатица,
да си живея кротичко със накривена капица,
да сменям календарите, да трупам килограмчета,
и просто от приличие – да нанкам със мадамчета,
ако не беше пречката
в проклетата ми психика
превръщаща реалното
във хахика и хихика !

Маршрутчето ми ясничко – от службата – в комплексчето,
пътьом през гастрономчето да си похарча левчето,
спокойничко, редовничко, без шум и без колизия,
прибирам се, вечерям си, и после – телевизия.
Но моля ви, кажете ми–
каква е тази психика
превръщаща видяното
във хахика и хихика ?

Две стаички със кухничка и ваничка – чугунена,
водичка топла, миеща главичка насапунена,
животецът – комфортничък, комплексчето – панелничко,
и питам се – какво ми е? Живея си пределничко!
Проклета да е моята
неадекватна психика
превръщаща ме целия
във хахика и хихика !

А той, животът, максимум петнайсет петилетчета
побиращ се едва ли не във тези тука редчета
и трудно комбинират се сарказъмът ми, лютия,
съдбицата на босия и тази на обутия,
ако не беше смешната
и непонятна психика,
превръщаща сълзичките
във хахика и хихика !

…………………………………………………………………………………………

А може би измислената държавица съществува реално, не във нечие въображение, разсъждавам си аз. Защото не е възможно Божие създание да има толкова бедно въображение, за да я измисли. Обяснението за нейното възникване и развитие е постижимо само със средствата на антинауката, които владея до скромно съвършенство. Всичко е започнало и се е развило точно така, както съвсем добросъвестно е описано от мен. Ето как:

ЧЕРВЕНИТЕ ЧОВЕЧЕТА

Случайно или не, но бродейки си из всемира, преди стотина и кусур години всеизвестният Червен Галактически Призрак се замотал из Слънчевата система. Още по-случайно или не, едно смотано метеоритче се муунало в него и отминало. Следствие това мууване няколко червени спорички се отделили от червения му призрачен плащ и паднали върху червената безжизнена повърхност на червената планета Марс. От тези спорички се развили първите червени човечета. Това, че на Марс не е имало, няма и не може да има живот се потвърждава от този факт. Защото червените човечета могат да живеят само там, където другите форми на живот не могат.

Тези първи червени човечета били на брой колкото пръстите на една лява ръка. При тях всичко било ляво – две леви ръчички, които не можели да знаят какво прави дясната, две леви крачета, с които правели крачка напред-две назад, две леви очички, едно ляво мозъче, поради което левичарството е диагностицирано от великия им шаман Ленин като тяхна детска болест.

Червените човечета тутакси преминали в нелегалност, организирали се в бойна група, открили червена учебна година и определили датата на първия червен конгрес.

Червените конгреси са специфична форма за размножаване на червените човечета. На това по правило винаги историческо събитие за няколко дни те се събират в ограничено пространство плътно едно до друго. Определени елитни екземпляри стават по строго определен ред и разпръскват гъст семенен облак, съдържащ: бойни позиви, бойки призиви, бодри лозунги, стратегики и тактики, стил и метод, курс към въоръжена съпротива, светло бъдеще, още по-тъмно минало, никога неспящи всякакви врагове, класови борби, винаги готовности, декларации, прокламации, експроприации и още сперматозоиди от този род. Те проникват през левите полови и околополови отверствия на червените послушковци, които винаги са в овулация, оплождат душите и сърцата им, изпълват с решимост умовете им, замъгляват погледите и изострят апетита им. И ето че не след дълго време от всяко червено човече се раждат хиляди нови знайни и незнайни бодри червени човечета. Те сразу преминават в нелегалност, организират се в бойни групи, откриват червена учебна година и определят датата на следващия червен конгрес.

И въпреки че колелото на червената история се въртяло все по-успешно, те не били щастливи. Трябвали им пролетарии от всички страни, за да ги обединяват.
Червените човечета се огледали.
Най-близката планета, за наше съжаление, била Земята.

Вече беше казано, че червените човечета могат да живеят само там, където нищо друго не може. Ако случайно живее, трябва да умре. Ако не иска да умре, трябва да стане червено човече. Очервеночовечването ставало чрез преминаване в нелегалност, бойна група, червена учебна година и червен конгрес, поради което размножаването останало със същото темпо. И само за няколко десетилетия очервеночовечването обхванало половин Европа и половин Африка, кажи го цяла Азия и Куба.
Някъде по средата на червеното европейско леке са Черно море, Дунав, Правец, Трудовец, с две думи, нашата държавица ! Гледано от Марс, ще я познаеш по летящата чиния на Бузлуджа и отсъстващата временно петолъчка над партийния дом. И ако насочвам безценното ти внимание към тази територия, уверяваме те, имам основателни причини за това.

Защото нещата тръгнали на зле !

А когато нещата тръгнат на зле, любезни читателю, обикновено стигат до още по-зле.

Максимата за пълно очервеночовечване в планетарен мащаб полека лека се свила към оптимата за отделно взет континент и стигнала до минимата за отделно взета държавица. Дори да е с размер една червена длан. Защото се оказало, че човеците от Земята освен лява, притежавали и дясна ръка, и десен крак, и дясно око, и малък, че и голям мозък, с който пролетариите от почти всички страни–без отделно взетата естествено, макар и късно взели, че се замислили. Мисълта им пробила стената на дребното червенонедомислие, а това си е фатално за червените човечета, както и да го погледнеш. Защото – съвършено неясно вече беше казано, че червените човечета не могат да живеят там, където другите форми на живот не само могат, но и категорично искат !
Пролетариите от почти всички страни – без отделно взетата, естествено – открили абсурди, като…”Ако държавата е създадена и управлявана от нелегални, то единствените легални в нея следва да са нелегалните!“…или…”Не може да създаваш непрекъснато нови бойни групи в държава, съставена единствено от твои бойни групи!”
Следствие което, пред червените човечета се открили три чудесни възможности:
- да се очовечат, сиреч да станат Хора;
- да се върнат на Марс;
- да се съберат всичките в отделно взетата страна.

Да станат Хора било невъзможно поради скритите физиологични и явните психопатогенни различия с Хомо Сапиенс.

Какво ще правят на Марс? Кого ще очервеночовечват там? Кого ще освобождават от оковите не само на робския, но и на всякакъв труд въобще, за да го направят свой персонален роб? Кого ще освобождават от собственост, пари, бъдеще, минало и настояще, за да си ги присвоят? За кого ще бъдат бойно знаме, пътеводна звезда, мъдър ръководител, организатор, вдъхновител и мумия в мавзолей? За кого ще бъдат социална защита, прогресивна сила, застраховател, тайна полиция и мафия? Против кого ще са заедно на Марс, ако не ги следва тъпо техният народ?

И защо да ходят на Марс, когато много по-лесно, по-удобно и по-приятно е Марс да дойде тук! Нали повече от половината работа е свършена. Нали отделно взетата държавица е вече една почти нормална безжизнена територия, върху която също така няма живот за никой друг освен за тях, за техните червени синове, за техните червени внуци, за техните червени ченгета, за техните червени фирми, за техните червени капитали, за тяхната червена мафия, за техните червени банки и за винаги съпътстващото ги тяхно червено словоблудство…Нали затова Те бяха тук! Нали затова Те пак са тук! Нали затова Те искат винаги да бъдат тук! До пълно, безвъзвратно и окончателно очервеночовечване! В отделно взетата от тях страна с размер червен юмрук…

Ето в такива случаи ме избива на поезия…

*****
В страната със размер – човешка длан,
доскоро свита във червен юмрук,
объркан, ала не разколебан,
захвърлил петолъчка, сърп и чук,
живея днес – внезапно обкръжен
от множество новородени пръсти.

Един от тях отново е червен,
макар че почна в църква да се кръсти.

А тази длан е тежкият ми кръст,
във тази длан човешка съм роден,
със тази длан измервам своя ръст,
за разлика от онзи пръст червен
отново обявяващ – “Пак съм тук!
Пак моят път е верен и победен!”

Навярно бих повярвал, че е друг,
ако не беше откровено среден !
…………
Интересен е пътят от истинска през червена до измислена държавица…Този път задължително минава през загуба на нещо много дребно…
Човекът трябва да загуби себе си…
ЕКЗЕКУЦИЯТА

Първа част
1.
Живял някога си, някъде си един изключително виртуозен палач. Славата му, че можел да обезглавява без потърпевшият дори да усети, се разнесла къде ли не по тогавашния цивилизован свят, чийто първи и единствен белег бил, че в него се обезглавявало само след издаване на съответната присъда.

Един аристократ от този свят, не е дадено нам да знаем дали е бил благороден или не, направил еди-какво си, поради което получил въпросната присъда – да бъде обезглавен. И понеже имал той все пак право на някакъв избор, избрал – да го обезглави палачът виртуоз.

Дошъл палачът, поогледал осъдения, поразкършил ръце, в които държал големия меч, и рекъл:
- Е, аз тръгвам.
- Чакай, нали ще ме обезглавяваш?
- Кимни ми с глава – казал палачът.
Кимнал осъденият и главата му се търкулнала в мръсната улична прах…

Кимни с глава, любезни читателю, кимни с глава, не се бой. Много години са минали от онова време, много вода е изтекла, много неща са се променили. Вярно е, че присъдите за обезглавяване може да са останали същите, но виртуозността, с която се изпълняват, техниките на изпълнение достигнаха такова недостижимо съвършенство, че опасност твоята или моята глава да се търкулнат по асфалта между шишетата от изпита вече кока-кола и опаковките от изяден вече чипс, просто не съществува. Не святкат вече мечове и секири, не се връзват клупове, не се леят куршуми, не се забъркват отрови. Други неща се правят, любезни читателю, други неща се правят, но ние тези други неща нито ги знаем, нито някога ще ги разберем, нито пък можем да променим.
Защото ние с теб сме от тези – с издадените присъди за обезглавяване. Кой ги е издал, как ги е издал, защо ги е издал – нито някой ти казва, нито смеем да попитаме, пък няма и кого. Но това, което ни мъчи, е неизвестността, идваща от съвършената виртуозност на новите екзекутори. Голяма и фатална неизвестност – присъдата изпълнена ли е вече, аз и ти обезглавени ли сме, процес на обезглавяване ли тече или сме в очакване на такъв? Да кимаме ли с глава, на кого да кимаме, как да кимаме, в чии крака да търкулнем обработените си главички, кому да се усмихнем, та да ни обработи по-бързо?

А колко лесно му е било на оня аристократ. Шат – и готово…

Тук, любезни читателю, предлагам една хватка, за която не съм сигурен, че е литературна, но за сметка на това не знам как се казва. Значи, хем ще продължим заедно нататък, хем ще караме поотделно. Защото всеки сам трябва да разбере и открие своя статус – обезглавен ли е, на път ли е да си загуби главата или, не дай Боже–на път да я намери.

И продължавайки нататък заедно и поотделно, нито знаем къде е това нататък, нито знаем как се отива там. Говорим си сами и дори не всичко от това, което си говорим, сами си го разбираме. Е, има и работи, дето направо много ги разбираме. Тях кой вече не ги разбира? Например за СеДеСето, дето ни докара дотук! И особено този мръсник Враг Омразен! Ако ни падне той на нас, ние него… И не само него…Ама се питам – защо тези, дето издават присъдите, не издадат такава за обезглавяване на Враг Омразен, ами на нас? Защо нас, бе хора ли сте, какви сте? Живков забравихте, оня с танковете забравихте, Луканов забравихте, Жан забравихте, Беров забравихте, нас обаче никой никога не забравя!!! Кой и защо ни иска главичките – това искаме да разберем! И дали все още имаме глави искаме да разберем! И затова няма да кимаме на никого с глави. Ще направим жалък, плах и естествено безуспешен опит да помислим с тях. Пък после може и да кимаме…

Е, хубаво, мислим! И какво от това? По-щастливи ли станахме? Защо никой никога не ни е казвал, че човек или е щастлив, или мисли? Докато всичко живо гледа Лонг, пее с Лонг, псува с Лонг, танцува с Мишо Шамара, бие шамари с някой ляв интелектуалец, мрънка с втори ляв интелектуалец, гледа влюбено към трети ляв интелектуалец, който гледа още по-влюбено към себе си, който пък строго, но справедливо гледа към мъртвите си приятели, разпъва и съди заедно с Левомустакатия Водещ, звъни на Залудозаложи, трие на “Леденика” опакото, гледа “Дързост и красота”, цепи се с Кондьо, изобщо си живее щастливо, ние мислим. Бе, я главите долу! Просто и красиво. Като в “Треска за Биг Брадър”.

Тука искаме ясно да заявим, че ние не бихме дори и помислили да обидим гореспоменатите, които преди Демокрацията бяха творчески интелигенти, но вече станаха леви интелектуалци. Защото нас определено ни е страх от тях. Страх ни е, че ще покани Левомустакатият Водещ в студиото я първия, я втория, я третия, я и четиримата, и като ни започнат благо и кротко, интелектуално, откъдето и да го погледнеш, да си хортуват един на друг – кои сме ние, откъде сме, колко сме жалки и незначителни, как и родителите ни са жалки и незначителни, а на родителите ни родителите пък са хептен жалки и незначителни, че дори кокошките ни снасят пресечено мляко, и кравите ни дават развалени яйца, апропо, нещо, с което ние, любезни читателю, предварително сме съгласни, щом те го казват. Защото те не са от осъдените.

Ама не ни приличат и на такива, дето издават присъди. Повече си ги бива за екзекутори. Обаче нас, любезни читателю, какво ни засяга. Ние сме дребни, дребни, та чак незначителни. Нито ние можем да се докоснем до тях, нито те искат да се докосват до нас. И по-добре. А ни докоснат, а ни се търкулнат главите…

Това, разбира се, са едни свободни разсъждения на едни макар и осъдени на обезглавяване, но за сметка на това напълно свободни хора в една напълно свободна, макар и измислена държавица. Както е казал Дон Кихот–“Свободата, Манджи…”, или как беше там. Най-свободното нещо в една най-свободна страна като нашата е пресата. А нашата преса е най-свободната преса от всички преси по всички свободни страни. Били тези преси винтови или преси пневматични. Чак се задъхваме от законна гордост. Чак ни идва да извикаме с младежки плам и дръзновение: “Благодарим ви на вас, о, хора, с чисти ръце, хладен ум и горещи сърца за свободната преса, която ни осигурихте! Хвала за безсънните ви нощи, за студените утрини, за горещото пладне и за биричката вечер също. Спасиба за вашите 24 часа труд в денонощието, за Стандарта пред Монитора и добрата Дума, изречена Сега! “. Обаче нека забравим младежкия си плам и без капка дръзновение си признаем – нищо няма да извикаме, защото ни е страх. От Мегаломедийния Император ни е страх. От слугите на Императора също ни е страх. От пресата им най ни е страх. Сто шейсет и осем часа седмично по четирийсет страници налягане на всеки квадратен сантиметър обикновен обременен български мозък. Петдесет и две седмици в година. Вече петнайсет години. Тогавашните бебета станаха юноши. Мегаломедийщината е техен кръстник, възпитател, събеседник, еталон и източник на информация. Сега вече ни хвана още по-голям страх. Те си вадят и слагат каквото си поискат в главите ни. Те не ни отнемат главите.

Отнемат това, което е вътре в тях !

2.
Пътувал в един трамвай някакъв пиян, ама много пиян наш сънародник. По-пиян даже от Боян Радев при ексхумацията на Седмицата, ако имаш представа какво искам да кажа. Та клател се пияният, около него се носела смрад и зловоние като от жълт трудовак, и не стига това, ами при едно клатушкане взел, че се изповръщал върху друг трезвен и нормален наш сънародник. “Как не те е срам -възмутил се трезвият – напил си се като свиня, вониш като кенеф, пияница такъв!” Пияният попогледнал наповръщания от него гражданин и рекъл: ”Ти ли ще ми правиш забележка, бе. Я се виж ти на какво приличаш!”
Ето какви мисли ни идват в главата, любезни читателю, продължавайки заедно и поотделно с теб по-скоро нанякъде, отколкото нататъка, закъдето сме се запътили. А този, повръщащият, на нас лично не ни трябва. На нас вицове не ни вършат работа. Ние отдавна знаем с абсолютна сигурност, че всички са маскари и особено Враг Омразен, но най-големите маскари са тези, върху които повръщат Мегаломедийният Император и неговите слуги. Сиреч-Някойси, Враг Омразен и Другите! Кой го е еня, че Някойси разруши, а Враг Омразен съгради, а никой не знае кои са Другите. Не е важно какво са направили Някойси, Враг Омразен и Другите ! Важно е какво е повърнала свободната ни преса и божественият шоумен Лонг-Лонг-Лонг върху тях. Паметник трябва да се изгради, монумент, бихме се самопоправили. Едно дребничко Врагче Омразничко, една дребничка Надеждичка, дребнички Катенца, Едвинчета, Яворчета и други седесарчета, изобщо една дребничка демокрацийка, и един огромен повръщок върху тях, хак им е и на тях, и на демокрацийката им, бихме отбелязали. Защото ние с теб, любезни читателю, сме още по-дребни и незначителни, ние, когато имаме един лев, си купуваме трудовак за седемдесет стотинки, за да участваме чрез него във всенародната игра “Стани идиот”, в която срещу въпроса: ”Кой е виновен за рухването на икономиката, разграбването на банките, корупцията, убийствата по улиците, беднотията, безработицата, бездомните кучета, простотията, проституцията, простатата, венерическите болести, безпросветието, отчаянието, мръсотията и всичко останало?”, стоят четирите възможни отговора:

А –Враг Омразен;
B –Враг Омразен;
С –Враг Омразен;
D –Враг Омразен.

И винаги улучваме верния отговор! Ето такива сме си ние, може да сме дребни, та чак незначителни, но вече знаем! Хубавото е, че бързо забравяме. Щото и за Първа Частна Банка знаехме, ама забравихме. И за Лукановия глад знаехме, ама забравихме. И за пенсии по три долара знаехме, ама забравихме. И за долар по три хиляди лева знаехме, ама забравихме. И за БеКаПето, БеКаШесто и БеКаСедмо знаехме, ама тях пък абсолютно ги забравихме. Те обаче не ни забравят!
Не се притеснявай, любезни читателю, за фриволността, с която споменаваме мастити, известни, велики по рождение и безсмъртни по призвание люде. В държавица, в която може да се напише, че Стефан Софиянски е комунист, че Враг Омразен е циганин, че министър председателят монарх е комарджия, че главният прокурор пише списъци на хората, които смята да убие, че Мултигруп е национален капитал, измислена държавица, в която царят е премиер, комунистите са социалисти, президентът допреди четири години викаше “Долу НАТО” и пишеше писма на Милошевич, в такава държавица може да се напише дори това, което ние с теб пишем в момента. Още повече, че няма кой да го чете, освен нас двамата и Теди Москов, и то случайно. Всички останали, както споменахме, четат трудовак гледат Шоуто на Божествения и активно участват в играта “Стани идиот”. Но те не са виновни, любезни читателю. Те също са от осъдените. Просто на тях присъдата вече е изпълнена. Безболезнено, виртуозно, професионално, с чисти ръце, хладен ум и горещо сърце.

А ние с теб какво открихме с мисленето си, отивайки по скоро наникъде, отколкото нанякъде заедно и поотделно? Открихме ли кой ни издава присъдите? Досетихме ли се кой ги изпълнява виртуозно? Разбрахме ли защо вече главите не се отделят от тялото, а само се премахва това, което е вътре в тях и се заменя с мегаломедиен повръщок и шоупростотии? Не? Как да го разберем и знаем, любезни читателю? Та ние сме никому неизвестни и ненужни хорица от фабрики и канцеларии, както ни е определил поетът. Ние сме частица от един недостоен за Голямата Червена Идея човешки материал, както ни нарече депутатът-руменоид. Ние сме тези, дето гледат тъпо Жоржи. Ние сме тези, които качват на бял кон всеки, който иска да ги излъже и окраде, и разпъват на кръст всеки, който иска да ги спаси. Ние сме тези, които сами провеждат върху себе си успешен експеримент за масово оглупяване. Изобщо, ние сме тези, а не Онези. Затова не можем да разберем нищо.

Тук, любезни читателю, ние с теб спряхме за малко. Дадохме на нашите съпрузи и съпруги, синове и дъщери, братя и сестри, братовчеди и братовчедки да прочетат сътвореното от нас. Прочетоха го те всички заедно и поотделно, както е възприетият принцип, и ни попитаха:
- А вие знаете ли къде се набутвате?
- Не, не знаем – отговорихме щастливо ние, горди, че знаем отговора на въпроса – както не знаем, че сме се набутали в него още с раждането си, както не знаем, че и вие сте набутани в него, и съпрузите и съпругите на вашите съпруги и съпрузи, и синовете и дъщерите на вашите синове и дъщери, и братовчедите и братовчедките на вашите братовчеди и братовчедки не знаем, че са набутани в него. Ние даже и глави не знаем дали имаме все още!

И окрилени от този разговор, както и от подкрепата, която не получихме, решихме ние с теб, любезни читателю, че това, което пишем и което безусловно ще бъде наречено “злобен пасквил на неизвестни нищожества” не само да бъде злобен пасквил на неизвестни нищожества с най-общо наименование Екзекуцията, но и да бъде един действително злобен пасквил на неизвестни нищожества, състоящ се от три части.
Част първа, която наричаме “Първа част”, току що приключи, и ти, любезни читателю, много добре знаеш за какво става дума в нея. Интересното тук беше, че всяка разлика между написаното и действителни хора, събития и факти е умишлена и е плод на злобното ни и действително дребно пасквилно нищожество.
Част втора, която най-неочаквано ще наречем “Втора част”, ще засяга неща, които ние абсолютно, категорично и фундаментално не разбираме. Тоест, когато приключим и с нея, то и ти, и аз, още по-добре няма да знаем за какво точно сме писали. Интересното във втората част ще бъде, че всяка прилика между написаното и действителни хора, събития и факти ще е случайна и плод на злобното ни и действително дребно пасквилно нищожество.
А какво ще пишем в третата част, ще решим, когато му дойде времето.
Втора част
Тук ние ще направим блестящ опит да замъглим некои явления, бегло засегнати в Първа част. Разбира се, там ние се представяме за дребни и нищожни, осъдени и нещастни, неосведомени и отчаяни, както си го изисква голата истина и избраните от нас форма и подход към темата. А темата е “Обезмозъчаването на група или групи от хора, с цел постигане на пълно щастие”.
Пълното щастие е нещо, което не съществува. Ето защо то заема основно място в масовото съзнание. Най-силно усещане за пълно щастие масовият индивид има, когато следва модели на поведение, издигнати до мода, норма или фетишизиране от съответната общност. Такива национално известни модели от близкото минало са например: Найда Манчева, Маруся Тодорова и Ломска Ямка. Първите две не знаем защо, а третото е най-обикновен квадратно-гнездов начин за разсаждане на азотно-торови саксийки, каквато и простотия да означава това.
Разбира се, ние няма да навлизаме в модела на поведение, следван в снобския клуб, наричащ себе си елит, защото в него шумоли Версаче, ухае Диор, святкат брилянти и брилянтини, членовете на този клуб са убедени, че Елтън Джон пее така, само защото е хомосексуален, и не могат да разберат защо и те не пеят като него. Общо взето, в този клуб няма нищо за обезмозъчаване. Те явно са си щастливи и така.
…………………………………………………………………………………………………….…Точките отгоре и отдолу означават, че току-що ние тихо, безшумно, на пръсти, без какъвто и да е коментар, сме отминали клубовете на напълно щастливите едри газово-петролни, енергийно-застрахователни, спортно-сладкарски, финансово-брокерски, прокурорско-съдийски и прочие индустриалци, магнати и бизнесмени, техните дечица, съпруги и любовници. Нито знаем кои са вътре, нито знаем как се влиза. Само от време на време сме свидетели как шумно, с гръм и експлозии се излиза.
……………………………………………………………………………………………………
Абсурдно е нашата тема да се отнася до членовете на клубовете на политиците, депутатите и управляващите. Тях само пълен глупак би нарекъл “обезмозъчени”! И два пъти по-пълни глупаци бихме били ние, ако сме ги избрали. Мислим, че от двете ни твърдения вярно може да е само второто.
Какво остава, любезни читателю? Остават средствата за масово осведомяване, които сега се наричат Мегаломедии, и обектът на мегаломедийното осведомяване, тоест ние с теб. От самата формовá и смислова конструкция на по-горния първичен градивен словесен елемент, наричан изречение, става ясно, че медиите са средство. Средствата априори не притежават мозък, следователно не подлежат на обезмозъчаване.
И до кого пак опряхме? До мен и теб опряхме. А ние сме тръгнали да си търсим главите! И какво, като ги намерим без капка мозък в тях?
Добре де, ама се питам – как ще разберем, че сме без капка мозък, като в главите ни няма да има и капка мозък? Та нали колкото по-малко мозък има в една глава, толкова по-трудно тя може да разбере колко малко мозък има в нея…
Тук ние с теб, любезни читателю, решаваме, че се отказваме от мисленето и избираме щастието! Щастието да си купим трудовак, за да разберем най-после кой (Враг Омразен) ни е докарал до пълна, бездуховна, безматериална и безмозъчна мизерия, щастието да си пуснем Седмицата, за да разберем защо някои хора не бива да имат живи приятели, щастието всяка вечер да общуваме с гиганта на мисълта, словото, музиката, музата, философията, политиката, поезията, прозата, позата, метаморфозата, фолка, чалгата, божествената азотно торова саксийка– Лооонг Лооонг Лооонг!!!!?+”ххх?2.abv.bg!!! +аплауз.
Трета част
Тук слагаме край на Екзeкуцията. И да сме искали да пишем още нещо в нея, вече щастливо сме го забравили. Нашите сърца и души са изпълнени с позитивен царствен инфантилизъм. Дълбокото ни минало е славно, но непознато. Средното е на червените човечета и не се коментира. Близкото е на Враг Омразен, който според Мегаломедиите съсипа и изкраде, приватизира и унищожи, закла и разфасова, затвори в буркани и изяде държавицата ни. Настоящето ни е жълто с две червени ивици и никому неясно. Обаче бъдещето, бъдещето, любезни читателю, е напълно предсказуемо:
“…Утре при ювелирна акция в неизвестен град ще бъде разкрит канал за унищожаване на фалшиви тревоги. От полицията ще съобщят, че няма причини за паника. При възникналата по напълно естествен начин престрелка ще загинат около пет бездомни кучета, поради което кметът на София, Пловдив, Варна, Бургас и неговите трудови хора ще изкаже благодарност на органите си. Във връзка с резултатите от акцията Дирекцията на Булгаринтерплод ще обявяви за национално изчезване двама братя близнаци – единият на 35, другият на 28 и третият, неизвестно защо – на 22 години, от които поне един е с неизвестен произход, без отпечатъци и на всичко отгоре травестит, което само някои знаят какво значи. Не ще можем да ви покажем снимка на престъпниците, тъй като на единствената, която полицията ще притежава, те ще са се снимали заедно и ще си приличат толкова много , че не ще можем със сигурност да кажем кой кой е и има опасност да заблудим бдителните граждани на ЮАР…”

“…Известният едър транснационалноотговорен бизнесмен и меценат Митю Скелета ще заповяда на най, ама най-висш служител от полицията, чието име не трябва, не можем и не искаме да споменем, да се преустанови търсенето, откриването, арестуването, освобождаването и отново търсенето на създателите на новата фалшива банкнота, която ще залее пазара, магазините, чейнчбюрата и подлеза при румънското посолство. Банкнотата, изключително постижение на българския гений, ще е двувалутна. От едната си страна ще е стодоларова с образа на Киро Картофа, от другата – левова, с отворена възможност за дописване на номинала в зависимост от курса на БНБ за деня на злоупотреба, а от третата – за всеки случай, рублева. Скелета ще предложи и президентът ще приеме да награди творците на банкнотата с орден “Стара Загора с една белезница”-друга степен…”

“…Сашо Жилетката – притежател на синджир от подземни ъглови магазини “Стоки за пасивна защита-втора употреба”, ще пусне нов защúтен артикул по веригата. Идеята буквално ще експлодира в един късен предиобед, когато ще стои на бронирания си балкон и ще гледа наоколо. Както си е редно, след не повече от десет минути ще се чуе взрив, малко по-силен от необичайното, осеметажният четирисекционен крупнопанелен жилищен блок отсреща ще изчезне, и право в краката на Жилетката, на бронирания му балкон, ще падне комплект никому неизвестни топки. “Еврика!!!”, ще извика той и тутакси ще създаде “Топкобранки-доколянки”. Купуваш едно, пазиш три! И това не е всичко. Към комплекта ще получаваш и каска “Турандот”, нагръдник “Самсон и Далила”, нагъзник “Отело-Елит”, чорапогащник, плетен от горещо поцинкована стоманена тел ф-3мм (който може да пусне бримка на коляното, но не и ръжда или шрапнел в задника), както и еднопосочен билет за операта “Взрив в операта…”

“…След като никому неизвестният таен писател и засекретен журналист Б. Б. самонаписа чрез самонаписване, саморекламира чрез саморекламиране и самооля чрез самооливане книжния пазар с “ЛЪЖАТА: Някойси, Враг Омразен и другите”, се чува по петолъчката, че е написал и “ЛЪЖАТА: Някойси, Враг Омразен и монархът”…Б.Б., ще дочака ли жадното за интелектуални, сексуални, кулинарни и финансови извращения гражданско общество денят, в който от тайното ти и засекретено перо ще се роди поне една ИСТИНА?…”

“…Авторът на документалния бестселър “Кой изнесе банките – той внесе монарха!”, ще бъде разфасован три дни преди да започне да го пише. Злополуката ще е следствие от случайно паднала върху главата му противотанкова мина, пусната от случайно прелитащ над него хеликоптер. Това за мината ще е шега. Ще си е най-обикновена конвенционална ракета въздух-автор…И това ще бъде шега. Просто такъв автор ще го е нямало, ще го няма и никога не ще го има…”
…..
Сега трябва да направим плавен преход към следващата история. Като човек, изключителен специалист по плавните преходи заявявам, че по-плавен преход от алкохолния човечеството не познава…Вечният Алкохолик, този титан на мисълта, словото и действието, както ще разберем по-късно в друга история, може и да е художествена измислица, но за по-реална измислица от него не се сещам. А щом аз не се сещам…Наздраве!

*****
Един поет така написа-
Че аз, Човекът, съм машина.
Това направо ме стъписа.
Нима съм струг?
Или дрезина?…

И аз така се възмутих,
о, аз така се възмутих,
да, аз така се възмутих,
че просто взех, и се напих.

Напих се, да, като казак,
напих се до самия мрак,
напих се, ох, и още как,
като катастрофирал влак…

След време тъмно, необятно,
на части връщах се обратно,
на части влизах в битието
между земята и небето.
Главата, огнено червени,
разцепваха безброй сирени.
Но мисъл бавна, мисъл тежка
и не машинна, а човешка
бе пак готова да закрачи
в света, за който нещо значи,
със поглед зъл, неадекватен,
но неполиран, неквадратен…

А в нелогичната ми схема
далеч от всякаква дилема-
човек ли съм или машина,
прастара – стара мисъл мина:

Набръчкан, смачкан, недорасъл,
неспал, непасващ и брадясал,
противен, скърцащ, плесенясал,
щом мисля–аз не съм ръждясал!

***
Аз стигнах своя апогей!
Налей, приятелю, налей
и гледай шумния пазар.
Животът ни е Божи дар
и смисълът му е във мен,
във теб, във всеки друг роден.
Макар че този факт потаен
е непонятен и случаен,
той също има смисъл строг–
роден си, значи си урок!
А пък урокът за това е –
незнаещият да узнае,
неможещият–да прогледне,
невярващият–да напредне,
неискащият–да пропее,
а зрящият–да онемее.

Аз стигнах своя апогей!
Налей, приятелю, налей,
от ангели и херувими
със нищо друго несравними
животът става пълна скука
и няма никаква поука –
като еднопосочна гара,
без избор, значи и без вяра,
че още нещо нейде чака.
Не се страхувай, че е в мрака.
Не се страхувай, че боли.
Щом плачем – живи сме, нали?
Сълзите също нещо значат.
И другите след нас ще плачат!
Не се усмихвай, а налей.
Аз стигнах своя апогей!
***
Мамка му и Нещо!
Аз ли го преследвам,
то ли ме преследва,
но усещам,
че ме дебне като сянка.
Ту се мерне пред очите ми,
ту зад някой храст
ми се облещи,
но като посегна да го хвана,
то побегне
и изчезне като мряна…
Фата Моргана!

Мамка му и Нещо!
Чувствам го във въздуха.
Търся го във думите.
Знам, че нейде чака ме.
Гоня го по друмите.
Взирам се в очите
на жените -
и добрите,
и злите,
искам да го хвана,
макар че знам-
то никога не се намира точно там,
където мисля,
че ще го открия…
Орисия!

Мамка му и Нещо!
Сигурен съм,
че не съм се лъгал,
че стои невидимо
във някой прашен ъгъл
и докато се наливам с алкохол
застанал съвършено гол
пред погледа му,
който ме притиска,
то долива услужливо
следващата чаша
и се киска…
Ех, как ми се иска.….

Мамка му и Нещо!
Аз ли го измислих,
то ли ме измисли,
но в пияните ми мисли
то е живо,
и дори ми се причува,
че ми чука на вратата.
А как ми се псува!
Ах, как ми се псува!
И навярно си струва
човек да напсува
силно,
откровено
и горещо
това Нещо,
което се преструва,
че е Нищо
и все го няма
и няма…
Неговата мама!
***

Което е директна топла връзка със следващите сто метра бътерфлай, а именно:

ДЕЛИРИУМ ТРЕМЕНС

Пиянска дълга нощ. Душите
с души насрещни се преплитат.
До кръв червени са очите
и питат, питат, питат…..

И всеки поглед ме изгаря
с бездънната човешка бездна.
Как искам нещо да ударя…
или пък да изчезна.

Навъсен глас подхваща песен.
Отнейде дрезгаво припяват.
Димът се стеле като плесен
и все по-тъмно става…

И аз съм там. И стискам чаша.
И аз потъвам бавно в мрака.
И аз преставам да се плаша.
И Нищото ме чака…

1.
Добър ден. Понякога ме наричат Кънчо Пенчев, друг път Пенчо Кънчев, случвало се е Кънчо Кънчев или Пенчо Пенчев. Не могат да запомнят името ми. И аз вече не съм сигурен в него. Сигурен съм обаче, че в него има две малки буквички “ч”. Чичко Цончо Дончев, който също е окачил две “ч”-та на шапката си, веднъж ми каза, да лично на мен ми каза със собствената си чичко-Цончо-Дончева уста, че който има две “ч”-та в името си, просто няма грижи, и после тръгна с някаква мадама нанякъде, за да няма грижи с нея. Сиреч, чакат ме слава, успехи, щастие, мангизи, мадами – досущ като него. Засега съм само с двете “ч”-та…..

Признавам си греха, че вече много години се опитвам да променя това полуанонимно статукво, в което моето име ме поставя. Някъде след тридесет-годишнината си започнах и допреди една година написах повече от триста стихотворения, от които поне сто и три са публикувани, а три от тях са просто страхотни. Продължиха не само да не знаят името ми, но и когато го чуят случайно, пак да го объркват. Започнах да пиша по вестниците. Някакъв особен вид публицистика, от която като че ли никой нямаше нужда, но я публикуваха, защото беше с около метър и двайсет по-близо до някакво нещо, което никой не признава, но всички се сравняват с него. Имах нещастието почти всичко каквото напиша, да го публикуват…“Пак същият отговор…”, като е написал Марк Твен в “Том Сойер”. Рисувах миниатюрна графика и монументална живопис, композирах песни и оратории със и без фанфари, защитих два доктората, скачах висок, дълъг и широк скок, а веднъж дори преплувах сто метра бътерфлай…Зеро. Нула.

Първото нещо, което всеки умен и интелигентен човек трябва да осъзнае, разбере и приеме, е собствената си незначителност и изключително важното място, което заема незначителността като такава в човешкото развитие. Пример: Монархът по правило е значителен. Но в описвания случай от него няма да остане нищо значително. Аз и много като мен сме незначителни. Но от нас зависи дали по наше време ще се случи нещо значително. Пошлуков си мисли, че е значителен. След двадесет години за него няма да знае никой. За мен и теб – също. Нас няма да ни помнят по естествени причини. Него – защото е говорил и правил глупости, за които никой не иска да си спомня. Пошлуков е безвремие, което просто не заслужава нашето анонимно внимание. Монархът – също. Жал ми е за тях. На тях обаче не им е жал за нас. За тях ние сме нищо. Прах по абажура. А в абажура светят Те…

2.
Бидейки вече на възраст, която предполага, но не гарантира житейска мъдрост, наричам нещата такива, каквито ги усещам, а не каквито ви се иска да ги чуете. Казвам го, обичайки ви безусловно. Безусловно обаче обичайки и себе си. Всички ние сме пълни глупаци! И Трайчева-Спокойчева-Комунянова (трите общо с две”ч”-та) ни се радват, че сме такива. Ние сме по-големи глупаци дори от Пастуховски Руменов Румен, колкото и невъзможно да изглежда това. Но е факт. Ние все пак съществуваме организирано по един труден начин по тези места вече хиляда и триста години. Руменчо – само от сто и малко отгоре. През тези години неговият дядо, татко и той самият не са доказали, казали или показали нищо друго, освен че искат властта – с кръв или без кръв, с революция или без такава, с нас или без нас – за тях иконата, на която се молят и палят своята свещ, е властта. Не защото ги интересуваме ние – тъпите българи, наричани от тях славяни, а защото винаги трябва да бъдат там, където мирише на пари. Извинете, че ви занимавам със себе си, не бих го направил, ако можех да го избегна, но през целия си незначителен и безинтересен живот аз, да ме простят Господ и уважаемият читател, съм се стремил да бъда там и само там, където е смисълът, въпреки че не знаех и не зная нито къде е, нито какъв е, нито как изглежда той. Мен ме интересува защо, а не как. Не как трябва непременно да се вземе властта, а защо! Защо ни беше натресен монарх? Защо Беров? Защо Жан? Защо Попов? Защо Луканов? Защо Младенов?

И защо не Враг Омразен? За Враг Омразен няма да говоря. Той просто е там, където аз бих искал да бъдем след много години, и съм сигурен, че ще бъдем. Без Руменчо, каквато и да е фамилията му. За да бъдеш в бъдещето, трябва да имаш минало. Съжалявам го Руменчо…Неговоето минало е в Коминтерна. Моето – в Селцето. С река, която познавам като биографията си. С планина, за която той просто няма представа. С борове, в сравнение с които любимата му партия е като конска фъшкия по горската пътека. С хора, истински хора, не създадени от Маркс-Енгелс-Ленин-Сталин-Тито-Димитров и последвалите ги Лонгур-Мегаломедийни тарикати, а истински хора, които не са поискали слава Богу да станат червени човечета. Нямате представа колко истински хора ги мразеха тях, червените човечета, но се страхуваха да им го кажат. Някои се страхуват и днес. Защото те са ни убедили, че завинаги владеят ситуацията. Те винаги са в активна позиция. В агресия. По една изключително проста и обяснима причина. Нямат истинска история. Такава, каквато аз имам. Тяхната история е измислена. От лозето на Габрòвски та до наши дни. Всичко им е измислено. Разбират ли това те? Не, не го разбират. Ако го разберат, това означава, че са престанали да са червени човечета и са станали, съвсем неочаквано за всички, нормални хора. Досега не е регистриран случай червени човечета да станат хора. Червените човечета са неспасяем феномен. Те или унищожават всички останали, за да останат живи, или унищожават всички останали, за да останат живи. Просто не приемат, че някой друг освен тях също има право на живот. Всички те стоят върху измислената държавица. А ние живеем в нея. Такава, каквато те са ни я направили. Плащаме си данъците. Такива, каквито те са ни ги определили. Четем вестници. Такива, каквито те са ни написали. Мразим политицитe. Такива, каквито те са ни втълпили че са. Мразим живота си. Такъв, какъвто те са ни позволили да живеем. Изключително мизерен. Втълпили са ни, че не трябва да мислим. Вече всичко е измисленво. От Трайчева-Спокойчева-Комунянова. От Мегаломедийният Император и Лонг Лонг Лонг. От Румен Шестаков, Румен Руменов и Руменов Румен. От Създателя и Пазителя на Етническия Модел (съкратено-С и П на ЕМ.) От тези, които са ги измислили тях самите. От всички други освен нас. Нас в тази държава ни няма. Пичовски ви рéдим, вервайте ми!

3.
Не се усещам много уверен в татковината си. Причините навярно са в моята тъпота. Не мога да разбера защо е необходино за да обичам турците, непремено трябва преди това да обичам С и П на ЕМ. Не обичам С и П на ЕМ. Обичам турците. Обаче те вече не ме обичат. Защото С и П на ЕМ им е казал, че те трябва да обичат само тези, които обича той. А той обича само онези, които, съзнателно или не, му носят или власт, или пари. Предимно власт, нали така? Парите идват сами.

Действително не мога да се усещам сигурен в една родина, която не ми принадлежи. Не става дума за собственост, а за история. Тук съм от толкова века, колкото господинът Румен Руменов просто не може да си представи. За тях всичко трябва да започне я с лозето на Габрòвски, я с Румен Дмитриевич, я с Румен Карлович, я с Румен Михайлович. За мен, автентичният българин, кошмарът трябваше да свърши с тях…Въпрос не просто на гледна точка, а на клиничен статус.

Глупак е този, който си мисли, че Румен Руменов ще предаде без бой лозето на дядо си Габровски. Голямата, невероятна комедия е, че с него реално няма кой да се бори. Роди ме мамо руменчо, пък ме хвърли в измислена от руменоидите държавица…

4.
Както отлично знаете, алкохолът не е решение на нашите проблеми. Но е един от малкото приятни пътища към него…

5.
Иначе погледнато обаче, животът винаги е невероятно и очарователно нормален. В този смисъл нормално е в Германия да е имало Хитлер, на планетата Земя да е имало СССР, а в нея – Сталин, в нашата републиканска държавица да има монарх, а монархът да е нещо съвсем друго, но изключително положително нещо. Положителното нещо в него е, че не е отрицателен. Веднага давам доказателствени примери. Например никой няма да отрече, че Враг Омразен е отрицателен, защото не е положителен. Надеседесето е приемлива, защото е приемлива. Създателят и Пазителят на ЕМ е страхотен, защото е застрашителен. Руменишевич (тук името няма значение, какво тук значи някаква си личност!) е почти стогодишен, защото хубавата Хеленка е млада, а той – пич с моторетка и история, започваща от времето на дядо му Габрòвски. Поразкрачанов, знам ли кой от двамата е войвода, защото надали е ченге. По тази логика ченгето е ченге, само защото надали е войвода. Интересно нещо е логиката. Например Доктора се оказва, че не е лекар, поради което съвсем логично неговите пациенти се опитват да го утрепят. Ако аз например сега стана, изляза от къщи и забия един шамар на първия срещнат полицай, напълно логично е след месец Генерал Геройко да ме награди с истински пистолет. Защото вече го е правил. Абсолютно логично е авторът на тази история на кошмарите да не стигне до завършването й, защото от снощи е в изтрезвителното, та се налага друг, сиреч аз, да му върша работата. Апропо, винаги съм искал да знам – заведенията за изтрезняване към МВР ли са или към МНЗ. Защото заведенията за напиване определено никога не са били към МНЗ. Единственото нелогично нещо в живота, което днес със сигурност мога да заявя, е неоспоримият факт, че за разлика от Софиянски, който беше кмет на София, необяснимо е за мен защо Севлиевски не е кмет на Севлиево, Пирински не е хижар в Пирин, а Пастуховски все още няма машинка за стригане на овце, въпреки че много му се иска…Но нека да не изнасилваме повече логиката, защото не знаем какво може да се роди от това.

6.
Някъде в предишния ни живот, което ще рече преди много повече от един месец, но все още не цели два, някой от нас тримата написа нещо, което нарече романоид с култовото заглавие “Пътуване към Разума!” . При това не какъв да е, а публицистичен романоид. При това не става въпрос за пътуване към космическия, нито към световния, даже не и към човешкия, а само към нашия си, тукашен, донякъде балкански, донякъде европейски, донякъде български разум. Цялата работа в него е страшно вълнуваща и главоболна. Развива се в разговор между пишещия и четящия. Логично, нали? Пишещият е този, който пише, четящият – пълен нещастник, а пиещият е, който се кефи. Алкохолната загадка е във факта, че никога не успяхме да разберем ху ис ху в триадата пиещ, пишещ и четящ. Много искахме да издадем това съвършено творение на триединният гений, но се оказа:

Че някой трябва да го редактира. Друг трябва да го художествено оформи. Трети да му направи корица. Четвърти да го странира. Пети да го отпечата. Шести да го дистрибутира. Седми в уста да ни целуне бърже. А ние да го гледаме мили и засмени…Моля ви се! Нас страшно ни боли главата от ментето. Но не толкова страшно, колкото ако решим да издадем книга. Апропо, нас пак ни удари мисъл. Значи, някой може цял живот да побеждава Минотаври, да рине на чичо си Авгий оборите, да прави чудесо след чудесо, да пише книга след книга и пак да си умре неизвестен, защото просто такъв се е родил. Друг може ежедневно да е в невалидност, неизправност и невъзможност, да побеждава само трипера, с който не помни как се е сдобил, да прави на морето дупка, на Балкана купчинка и на нищото гъдел, но за него ще знаят всички, защото той просто известен се е родил вътре в измислената история на червените човечета….

Ерго, внимавайте, много внимавайте, страшно внимавайте като какви се раждате! Минимум – Жоржи. Максимум – Лонг-Лонг-Лонг. Като компенсация–Манджи. Като убийствена необходимост – С и П на ЕМ. Като положителен пример–Пошлуков. Като пример за подражание – монарха. Като пример за почтеност –Левомустакатия Водещ. Като пример за професионализъм – Министърчето, милото. Като пример за неизяснена националност – Румен Руменишевич. Като пример за примера –Трайчева-Спокойчева-Комунянова. Като пример за каквото и да е – Лупи Двутомов. Като пример за отбягване от свои и чужди –Пастуховски Руменов Румен. Като пример за фюрер, сиреч взел малкото ни акъл водач – Руменчо Шестаков. Всъщност последният не може да бъде пример, защото такива като него, не човек, а желязо, освен него отдавна вече не се раждат. Дори не бих твърдял, че такива хора изобщо се раждат. Те може би сублимират, макар че не зная какво точно значи това. Създават се в лабораторна обстановка. Като морските свинчета. Като клонингите… А може би на конгреси. Като червените човечета…

7.
Снощи ли беше, май ли беше, юни ли беше – припомни ми в кой от тях, гледах някакъв абсолютно незначитилен филм, есетествено, по телевизията. Без да знам кой го казва, защото това също няма никакво значение, чух следното: “В края на своя живот всеки човек го оценяват според това, което е придобил…” Глупости, та още по- и най-големи! В края на живота ми мен например ще ме оценяват според това, което червените човечета са успели да придобият през него! Мене, както обичаше да казва майка ми, кучета ме яли! Важно е те да са добре! Важното е те да ни водят! Важното е те да носят знамето! Важното е те да тълкуват миналото! Важното е те да ни дават бъдещето! Те да ни дадат НАТО! Те да ни дадат и ЕС! Те да ни дават кредити, а ние да им ги връщаме! Важното е ние винаги да имаме да им връщаме. Винаги да сме им задължени…Винаги да сме втора категория…Винаги да не сме. А те винаги да са! Пак да са тук! Въпреки логиката, въпреки човещината, въпреки нормалността, но право пропорционално на изпития от целокупния уж български народ лошокачествен алкохол. Произведен, апропо, от техните фирми. Наздраве!…
8.
Добре съм! Предполагам, че ще ме легнат. После ще ме станат. Хубаво е да си свободен! Нали, Манджи? Апропо, в изтрезвителя си е супер! Бях почти единственият с две малки “ч”-та в досието.“
- Ти ли си нещо като Манчо Банчев? – пита изтрезтаковащият.
- Аз съм по-скоро нещо като Банчо Манчев – отговарям като изтрезтакован.
- Не те ли е срам, нещо като Банчо Банчев – пита реторично изтрезтаковащият, – да се търкаляш тук в нетрезво и безсъзнателно състояние в упадъчната компания на това циганче–ромче, дето казва, че има две мами, никакъв татко и три други неща, от които поне две са плод на злоупотребата с ацетон?
- Не, не ни е срам – отговаряме ние, Манчо Манчев в множествено число, защото изведнъж и без никаква обективна причина започваме да се уважаваме, – не ни е срам, защото това циганче–ромче също като нас, щастливите българи, има две малки “ч”-та в името си, и защото за нас е много по–достойно да умрем сред зловонните, но желани алкохолно-ацетонни изпарения заедно с циганче-ромче, отколкото самостоятелно сред парфюмираните, но нежелани изпарения от семплите мисли на Пастуховски Руменов Румен, дето и едно “ч” няма и никакъв шанс няма да има, и го чака живот, пълен с премеждия, безпаричие и несполуки, Дядото да му е на помощ!
- Друм да ви няма и теб, Байчо Зайчев, и теб, циганче – ромче! – вика гордият изтрезвител, видимо уморен от употребата на малката буква”ч”. – И оставете по пет лева за топлите грижи и относителното относително отношение, което проявихме, проявяваме и ще проявяваме към нещастните ви фамилии завинаги, когато ви видим.
- Хорошо – отговарям му аз на съветски, за да ме разбере, и оставям десет лева горд, че ме оценяват еднакво с циганчето-ромче. Щото ние, с двете “ч”-та в името, може страшно често да сме в деликатно нетрезво състояние, но винаги и акуратно плащаме за болезненото си изтрезняване. И със садистично удоволствие искаме да влачим със себе си поне по още един. Никой не иска да изтрезнява сам. Страшно е. Човекът, ако е човек, спокойно може да се напие в самота. Но при изтрезняването има нужда от помощ. А животворната практика винаги и с безчовечна жестокост ни предлага точно обратното – при напиването никога не сме сами, но при изтрезняването винаги сме само с болката в главата и душата и само Господ ни е на помощ…Предимствено в душата.

Лошото на хубавото е на другия ден!

9.
Да си циганче–ромче, мисля си аз, сигурно е тъжно, страшно и не е като да си българче–юначе. Иска ми се да го попитам за мнението му по въпроса, но не смея. Вървим си с него мълчаливо от изтрезвителното към Нищото, защото там ни е мястото. Мисля си така: “На това циганче-ромче от времето на кърмаческата му безпомощност та до наши дни са му вкарвали ацет, ацетон и ацетилон венално, орално и ортогонално. Следователно, то е ментално, авуално и диаметрално прецакано. От друга страна, имайки предвид откъде излизам и къде се надявам да вляза, ако е рекъл Президентът, разликата между него и мен е само в човека, който ни намира различни. А такъв човек до момента, освен Създателя и Пазителя на Етническия Модел, друг няма. Но това е друго, просто за С и П на ЕМ хората се делят на турци и различни. Мани го С и П на ЕМ. Въпросът е, че искам да заговоря циганчето–ромче, а не зная как. То си върви до мен, не ми обръща никакво внимание, като че ли ме няма…Май че наистина ме няма.”

- Как се казваш? – питам отдалече аз.
- ….си майката! – отговаря ми съвсем отблизо то.
- Мъж ли си, жена ли си, звер ли си, люд ли си – опитвам се интелектуално да се шегувам аз.
- ….си майката!– не се шегува то.
Нищо повече не казвам.
Нищо повече не казва.

Но не се отделяме един от друг. Да вървиш към Нищото си е готино отвсякъде. Добре е да не си сам. Това е като при напиването и изтрезняването. В щастието можеш да оживееш и сам. Но в нещастието–не! Вървим си така–то не ме познава, аз не го познавам, то не ми вярва, аз не му вярвам, но и двамата знаем, че нямаме избор. Което си е вярно, ние съвсем не бихме искали да е така, но за разлика от совите, които не са това, което са, животът е това, което е, и никога не е сова, което в прав текст означава, че ако никой срещне никой в цъфналата ръж, и е срещнал този никой никого веднъж, то нима ще знае някой где, кога, веднъж, се е срещнал някой никой с никого веднъж…Да ме прости Робърт Бърнс. Да ме прости и Люболев Мирчев, който и без това няма да разбере за какво става дума. Да ме прости и Едвин Сугарев, въпреки че не знам за какво точно. Но сигурно има за какво. Никой не е безгрешен. Никой, Едвине. Аз също.

За мен циганчето–ромче е много важно. Върви до мен и не му пука от това. То не знае, че аз, българинът, искам да спра да лъжа заедно с него. Да спра да крада заедно с него. Че ще се чувствам достоен българин само тогава, когато и то се почувства достоен циганин. То не знае, че ние сме едно. Не иска да ми говори. И е напълно право. Нима някой българин до днес е говорил с него?

10.
- Разкажи ми!
Стреснах се. Бях се унесъл или нещо подобно.
- Разкажи ми!-повтори циганчето-ромче, без да адресира искането си. Освен мен нямаше други в смесената ни компания.
- Какво да ти бъде разказано?–попитах.
- Какво е да не си циганче-ромче.
- Защо, да си циганче-ромче няма нищо лошо…
- …си майката. Разкажи ми за това, което си мислиш, че знаеш по-добре от мен. Ти какъв си?
- Мисля, че съм българин.
- Не си ли сигурен?
- Като ми задаваш така въпроса, започвам да не съм сигурен.
- Аз пък съм сигурен, че съм циганче-ромче и без да се замислям как ми задаваш въпроса.
- Добре де, не се обиждай.
- Обиждай се ти. Разкажи ми!
- Същото ли?
- Какво е да не си циганче-ромче.
- Мога да се опитам да ти разкажа какво е да си българче-юначе.
- Това същото ли е?
- Не съвсем. Това е част от отговора на твоя въпрос.
- Моят въпрос няма части.
- Хайде по-кротко. Време бол. Нищото няма да ни избяга. Аз също имам въпрос.
Мълчание. Циганчето-ромче явно не обича въпроси. Нахалствам.
- На колко си години?
Мълчание. Не обича и да отговаря.
- Какво правеше в изтрезвителното?
Мълчание, по-абсолютно от предишното.
- Защо все още вървиш до мен и ми задаваш тъпи въпроси?
Ето тук циганчето-ромче ми каза следното:

- Всеки върви до някого. Аз нямам до кого другиго. Ако не ме искаш, кажи. Ще изчезна в Нищото преди да съм бил в Нещото. За нас това не е проблем. Аз, за разлика от теб, зная какво е да съм циганче-ромче, нещо, което ти изобщо не знаеш. Ти знаеш какво е да си българче–юначе, нещо, което аз не зная. Ние с теб или можем да умрем, гледайки се с подозрение, недоверие, омраза и отвращение, или можем да живеем заедно, приемайки се такива, каквито Бог ни е сътворил, надявам се по свой образ и подобие. Ти също вървиш до мен.
- Много си печено, устато и неочаквано интелигентно! – спонтанно реагирах аз.
- Ако не ти харесва, можеш да го духаш! – одухотворено ми отговори то и продължи пътя си натам, накъдето вървяхме и двамата – към Нищото.
- Защо беше в изтрезвителното? – реших да се повтарям аз. – На колко си години? Не си ли малко да се напиваш като свиня, извинявай, като мен? Къде живееш? Имаш ли майка? Питам сериозно, не за да те псувам на нея. Защо си толкова интелигентно? Ходило ли си на училище? Къде отиваме? Вярваш ли в Бог? Кой съм аз? – и млъкнах най-сетне.
- По твоите мерки съм малък. По циганските сме набори. Не пия. Нямам пари за алкохол. В изтрезвителното бях, защото искам да дишам. Предпочитам ацетон. За лев и двайсе се оправям. Когато нямам, се налага да дишам чист въздух. Тогава обикновено се събуждам в изтрезвителното. Като свиня се напиваш само ти. Нямам майки. Имам мами. Две. Стара. “Мама ти Стара!” Деба. “Мама ти Деба!” Псувай си спокойно. Докато ти псуваш, други чукат. Чукането е хубаво нещо. Лошото е, че от него понякога се раждат деца и повечето от тях са циганчета – ромчета. Интелигентността, братò, не мога да ти я обясня. Ако я имаш, ще ме разбереш. Ако я нямаш – ходи се шибай! Ходило съм край училището. Да крада. Има полза. Научих много. Повече от тези, от които крадях. Въпрос на интелигентност. Вярвам в Бог. Той не вярва в мен. Кой съм аз? И млъквам като теб…

11.
Кой съм аз?! Фундаментален въпрос за всеки. Откъде идвам? Случайно ли съм? Или съм венец от усилията на поколения преди мен? Или съм нещастна и воняща на пот среща между пиян сперматозоид и друсана яйцеклетка с големи цици? Спокойно. Нищо от това. Просто сме част от калдъръма, по който ще минат следващите. Нищо важно. Нищо особено. И почти нищо лично. Доправяме пътеката. Винаги. Пътеката към Нищото! От хиляда семейства само в две съпрузите се обичат наистина. Другите се търпят и обичат децата си. Децата им минават по тях, за да продължат пътеката. И правят следващите деца. Те правят следващите. Така осигуряват безкрайността на пътеката към Нищото.И всеки се чувства важен. Оставя нещо, преди да умре, това нещо ще остави още нещо, преди да умре, това нещо също ще остави нещо, преди да умре…и така до побъркване в гоненето на безсмъртие. Много е мрачно и фатално…

- Мрачен и фатален си ти! Аде да те открехна малко? Можеш ли да послушаш неща, които те е страх да си помислиш? За сърцето, белия дроб, алкохола и черния дроб, двете язви, бъбреците, кръвното, захарта, утайката, простатата и диоптрите? Пич ли си или само пунтираш? Дигаш ли го още? Кога за последно си чукал, ама истински, нещо свое или чуждо? Знаеш ли какво е да си влюбен? А да е влюбена в теб Жена? А да сте влюбени и двамата? При това един в друг? Знаеш ли какво е просто някой да те докосне с трепереща от желание да те гали ръка? Колко пъти си оживявял, правейки секс? Защо всеки ден пиеш като за последно? Изобщо знаеш ли защо живееш?

Ти вече не търсиш смисъла. Ти търсиш оправдателните причини, поради които този смисъл не се е състоял. Измисляш си ги. За да скалъпиш приемлив мизансцен на некадърната пиеса, в която си принуден да играеш. Българче–юначе, циганче–ромче, ако потрябва и американче–рейнджърче, или, нидерландче–наркоманче, русначе–мафиотче, палестинче–интифадче, еврейче–патриотче, негърче-танцьорче, арабче–камикадзче, и нека да завършим с японче–самурайче, всичко това си го измисляш, за да оправдаеш собственото си нещастие. Защото ти и твоят недоразвит мозък смятате, че можете да сте нещо, само ако непременно се отличавате, и то категорично, от останалите. Теб те е страх да бъдеш еднакъв. Еднаквостта изисква определено ниво на култура, която ти не искаш да признаеш, че нямаш. Еднаквостта означава различие в тънки и на ниво интелигентност детайли, за които ти не искаш да приемеш, че са трудно достижими или поне разбираеми. Еднаквостта означава абсолютно друг подход към мен, към всички привидно различни, към теб самия, нещо, за което ти определено не си готов. Да приемеш еднаквостта, означава да изместиш различията в съвсем друга плоскост, до която трябва още доста да потичаш. Така че, мен не ме брой. За теб мен все още реално ме няма. За теб съм някаква измишльотина, която кагегорично отказвам да бъда. Тоест, да го духаш! Върви си към твоето Нищо и не търси дружки. Нищото е лично…

Млъкна и изчезна. Деба и интелигентното циганче–ромче. Забърса ми два шамара в крачка и ме остави по-скоро полупиян, отколкото полутрезвен. Точно такъв ме остави преди четиристотин години и жена ми. Само думите бяха различни, но вече не ги помня. А иначе съм висшист. Диплома имам. Беше за нещо хубаво, много исках да го правя, но това е положението. Вече не съм съвсем сигурен дали не съм измислил и жена си, и дипломата си за нещото хубаво, което не помня. Както сигурно съм си измислил и това циганче–ромче, за да има с кого да си говоря от изтрезвителното до кръчмата. Човек трябва да общува със себеподобните си. В общуването се ражда истината. Истината е някъде в мен. А може би беше в циганчето–ромче. А може би в теб…Защо няма звезди? Защо няма луна? Защо е толкова тъм……………туп.
…………………………………….
Късно прописах,
рано пропих,
съвсем не навреме живях.
Редих през живота си
стих подир стих,
адрес след адрес, грях след грях.

Убивах със болка
любов след любов,
мечта след мечта, ден след ден.
Стоях пред дедите
потънал от срам
и от страх пред децата след мен.

Каква равносметка?
Та моят живот
не струва пробита пара…
късно прописах,
рано пропих,
навреме поне да умра…

Повторение: Късно прописах рано про……

12.
На това място веселият, напълно пиян изцяло мъжки грузински хор, нает да изпее началната и финалната песен на повествованието, не издържа на тъжния текст и също се капичва върху и около падналия малко по нагоре на средата на мисълта си главен герой. До грузинците, неиздържали на гледката, нежно припадат музикантките от Пазарджишкия ромския женски духов магистрален оркестър. Падат, но по свой собствен неповторим начин, оставайки прави (….те прави са, когато са полегнали дори!…) Румен и Руменовците, единият от които стиснал зъби нечуто, а устата на другия сгрешила, сама промълвила “Ние ще управляваме по различен начин, ние сме готови да управляваме, ние можем да управляваме, аз искам да управлявам, аз трябва да…” . Високо в небето бивши червени – сега румени човечета, изпълняват групов художествен парашутен скок, изписвайки с телата си ту кръга със звездите от знамето на европейския съюз, ту същия кръг с вписана петолъчка в него, ту ловко се преформатират в надпис “Ние вечно ще сме тук!” или “Труд, мир, социализъм!”. Очаква се и те някога да паднат на земата, макар че няма да е скоро. Виждайки голямото падане, президентът захвърля каската и бронежилетката и олекнал, се заиздига нагоре като пълен със социални обещания предизборен балон. Монархът отронва тежка въздишка, захвърля Мусала и бидейки си лек по даденост, бързо и позитивно догонва президента. Горе високо западният вятър духва единия на изток, а източният вятър отнася другия на запад. От ясното и чисто като съвестта на някое висше ченге-генерал от запаса небе пада черна, тежка и лъскава като садамов петрол завеса, която покрива и довършва шизофренията. Както се полага при всички подобни скръбни случаи от години насам, до труповете тутакси се появява Генерал Геройко. И тъкмо се кани с тъжен поглед но железен глас да уведоми западните дипломати, че нещата са под пълен контрол, когато се случва ето какво:

В нарисуваната от нас и ментето картина нещо прошавва и нашият алкохолиричен герой с мъка се измъква изпод грузинци, моми-магистралки, румени тела и петролени завеси. Оглежда се и вижда Генерал Геройко.
- Гусин Генерррал – изрича ясно, силно и високо героят – ррразрешете да се отттегля в най–близката кррръчма!
- А-а-а, пак ли? – извиква по генералски Генерал Геройко на два гласа, изважда законно притежавания си пистолет и прострелва оживелия герой. Куршумът, влязъл през едното и излязъл от другото ухо на героя, без да оставя драскотинка по него, в по-нататъшния си полет се превръща в пчеличка. Пчеличката е дребна работа на глед, ама прави мед. Генерал Геройко пък се превъща в генералгеройкомен и с красив парабогероичен скок се завъща в комиксите, откъдето е дошъл. Алкохолиричният герой, на когото през едното ухо може да влиза каквото си поиска и да излиза от другото, без да оставя какъвто и да е белег в ума, сърцето или душата, преценявайки, че ракия от мерлуза може и да може, но от садамов петрол няма да се получи, бавно и тъжно изчезва в болното въображение на автора. Пчеличката пожужава, пожужава, и като разбира, че в тази история няма нищо, ама нищо, от което да направи мед, отлетява към други места, където в историите, казват, цъфтели цветя, храсти, дори и дървета.
……………………………………………………….
Както сами се досещате, всичко в тази книга е писано по различно време, съвършено случайно и без никаква зла умисъл. Няма и кой знае какво въображение в нея. Ето сега например, просто не се сещам как да подведа нещата към следващата история, която също не е много за разказване. Но бидейки в измислена държавица, няма как да не се срещнем с абсурдите. Че то, любезни мои, с какво друго могат да се похвалят там освен с абсурди?

*****
Напълних със абсурди свойта вана
И бавно потопих се между тях
обгърнат от съмнителната пяна
на весели сълзи и тъжен смях.

Усещах как през кожата ми тънка
проникваха абсурдите във мен,
изпълваха отвътре всяка гънка
и чувствахме все по-оабсурдéн.

Уплашен от неясната премала
със сетни сили, спомням си, успях
да махна тапата. Изтекоха в канала
абсурдите. И аз изтекох с тях.

***
В железен строй вървим напред.
Не сме добре, но сме наред.
Вървим натам, вървим натук,
вървим във крак, като юмрук,
жена до мъж, баща до син,
във сняг и дъжд – като един,
и всеки глух, и всеки сам,
вървим натук, вървим натам
във строй единен и сплотен –
до тебе – той, а ти до мен,
върви орач, върви доцент,
върви водач (за тоз момент),
върви работник до плувец,
миньор – до оперен певец,
върви директор до поет,
Кръгом!…Напред!…Кръгом!…Напред!…
Оттам!…Натук!…Оттук!…Натам!…
Вървя и аз. Къде – не знам,
не сме добре, но няма глад
сред босоногия парад,
вървим, издигнали плакат,
че няма връщане назад –
Кръгом! Напред! Кръгом! Напред!
Кръгом!….и всичко е наред !

***
Обичам да обичам
и да ме обичат,
с любов да ме приемат,
с любов да ме отричат,
с любов да ме насочват
към точката, в която
с любов ще ми прошепнат,
че вън съм от играта,
с любов да ме целуват
и да изневеряват,
с любов да ме купуват
с любов да ме продават,
с любов да ме обливат
с душ ту горещ, ту леден,
с любов да ме изпратят
по пътя ми последен !

***
Неуморим,
неотклоним,
неповторим,
необратим,
сторъкокрак,
стоглав юнак,
нееднозначен,
добре разкрачен,
напред вторачен,
с детето в мен,
с човека в мен,
с героя в мен,
с червата в мен,
съм раздвоен,
съм разтроен,
разчетворен,
размножествен,
разбожествен,
полигофрен.

Е, добър ден !

***
Растеше малко цвете
със цвят като небето,
там нейде сред тревичките,
там нейде сред полето,
уханно, нежно, тънко,
съвсем нетърпеливо,
там нейде сред тревичките
растеше то щастливо,
с надежди, със видения
и със любов пропито…

Едно говедо мина
и стъпка го с копито
***

И никога не забравяйте – аз самият не се приемам сериозно…Но това не се отнася за вас! Да продължим с нещо доста по-леко. Измислено. Театрално…

ТЕАТРОТО

Все по-близко, по-близко,
лази, стеле се ниско,
мълчаливо обгражда
и разяжда, разяжда
синевата,
простора,
неудобните хора,
мисли,
спомени,
срещи,
планините от вещи,
маскарадни костюми,
непотребните думи,
безответни въпроси-
ти какъв си?,
защо си?
И човешката сцена
е до болка смалена
с непрозрачни декори
на самотни актьори
без адрес и посока
сред мъглата безока…
………………………………………………………………
Припомняме, че действието се развива в напълно измислена държавица. В момента авторът не знае нито какво ще се случи, нито кой ще е главен, второстепен или изобщо герой, нито дали ще напише пиеската. Както се казва в един виц: Не убивайте автора. Той прави каквото може…Ако изобщо знае какво прави…

ДЕЙСТВИЕ НАВЯРНО ПЪРВО

Интересното е, че няма сцена. Освен това няма и зала. Но за сметка на това няма и сеирджии, наричани от Режисьора не знам защо зрители. Няма и артисти. Като си помисля малко, направо няма нищо. Това само по себе си е едно твърде оптимистично начало.

И ето така, направо от нищото, започва самото действие навярно първо. От нищото, както много добре знаете, може да се появи само едно нещо – Вечният Алкохолик.

- О, пей…зани, Ддобро ви е ттакова, ккаквото е пред васссс. И вни…вни…внимавайте какво ви е зад васссс. Мене Авторът ми ккупи шшишше шшльо..ко..ководка, да ви въ.. въ… вътаковам въ пиеската. Вътаковох ви, ввече сте ввътре, ч-ч-чао. Въттаковам и ссамата пиеска ……На-такова-ви здраве….

Сцената изведнъж става още по-липсваща. Понеже изчезва и самият Алкохолик. Авторът е в пълно объркване. Някой трябва да го извади от собствената му глупост. Тук, както винаги, се намесва Режисьорът.

- Уважаеми сеирджии, пардон, зрители. С това си въведение Авторът искаше да каже….

Прожекторът осветява едно кръгче колкото у него да се побере Вуте. Тясно му е там, но това изобщо не личи от широката му физиономия. Вуте е свикнал да му е тясно.

- Сакам да кажем на уважаемите сеирджии оти кога на Авторо му требе да обяснява що е сакал да рече, начи он не е рекнáл нищо. И понее я сам се родил у таа пиеска и си живеам там, съга че ви отворим очите. Авторот не сака да каже нищо. Туки че говорат некви други измишльотини, дека язека още ги не знам. Целата работа е у там, че некак си, та и още по-некак си, тeа измислени дръжавици изведнажка се оказаа, че са неколко пати по измислени от них самитe. На Вуте от таа работа му е през онаа работа. Я сам прос. Ама от менека по-прос е Нане. От Нане по-прос е Пандо. Има по-прос и от Пандо, жална му макя. От друга стрън, от менека по-акъллия е секи. От тоа секи по-акъллия е некой. Начи сакам да ви речем, че от секи шоп има по-прос шоп, и от секи шоп има и по-акъллия шоп. И кога у таа наша пиеска некой фане, та скокне, та рипне, та ръгне, та фръкне, та рекне, че е по-акъллия от сички, теглете му една такваа с извинение. Фа…фа… макя му на тоа автор с таквиа думи…фабулята на авторо е, че он сака да покаже усред село тиа, що ги измислиа тиа дръжавици, и ега доде демокрацията да ги утрепе. Ега ти простио автор! Кого че сбираш усред село бре? Па оно там си е сбирищок и без них…Е, язека си легам пак. Оти това театро не го е измислил Вуте…

Затъмнение, после се лисва една светлина, като от “Искрено и лично”. Сиреч

Явление първо:

Редакцията на Мегаломедийната империя трудовак. Която и да е сутрин през последните петдесет и повече години. Хора се движат повече натам, отколкото насам, и всички те са еднакви – и мъжете, и жените. Като клонингите, които уж все още не съществуват. Никакви прозорци. Някъде мъничко встрани, но на другата, не на тая страна, е Офисът на Шефа-Мегаломедийният Император. Той не се вижда. Никога няма и да се види. Но когато говори, гласът му е като йерихонски. Нека го наречем Б. Б., съкратено също Б. Б.

Б.Б.: Светулчице Прозрачна Нечия, какво имаме за днес?
- БиБи, толкова си сладичък!
- Светулчице, Отровничка ти, може би Моя, първо удоволствията, после работата. Какви новинки си ми измислила за днес?
- БиБи, аз вчера дълго гледах снимката ти бледа и вдъхновението ми подсказа една истинска сензация.
- Сподели ли я с Велчето Пеева?
- БиБчо, докога ще живеем тримата? Не мога ли да споделям само със себе си?
- Че там има ли някой?
- Освен теб, БиБинко, никой друг, сега и завинаги, докато Враг Омразен ни раздели!
- Стига глупости, Мегаломедия правим, не бъдеще за нашите деца. Каква новинка измисли за Враг Омразен?
- Защо все аз, бе БиБи? Измисли и ти веднъж.
- Аз измислям цели Лъжи истински.
- Измисляш една-две цели Лъжи истински на няколко години. А аз трябва да измислям новинки всеки ден.
- През ден, Светулчице Прозрачна Нечия, през ден. Нали затова сме съветска тройка – аз, ти и Велчето.
- Гади ми се от тая Велче, ама понеже е за Мегаломедията, ще я търпя.
- Кажи новинката.
- Добре де, предавам се. Кажи ми я ти.
- Враг Омразен чрез фирмата на дъщеря си Маринка -“Маринка”, е закупил под масата източните Родопи, Беломорската Тракия и северната част на южна Африка! Какво ще кажеш?
- Че всичко е почти вярно, само че не ми се вярва южна Африка да има северна част. По-достоверно ми звучи южната част на северна Африка. Откъде Враг Омразен е набарал такава голяма маса, бе БиБи? Ние не ги ли прибрахме и разпределихме по оня списък всичките маси, надмаси и подмаси?
- Светулчице Прозрачна Наша, май пак ще трябва да ти се напише целия материал. Я извикай Велчето Пеева.

Светулчицата Прозрачна Тяхна изсвирва с уста мелодийката от рекламката на „Хем по-чисто, хем по-лесно…”. Велчето Пеева, въртейки се около една от осите си, се появява тутакси от нещото зад нея. Хубавичка е, та чак нагарча. Устата й зелена и приказлива някак си непрекъснато:

-Добро утро, ненагледни товаришчи мои, хеле па ти, другарю мой БиБи. Каква новинка трябва да измисля вместо Светулчицата Прозрачна Може би Твоя? Кажи ми бързо и безотговорно, както само ти знаеш и можеш, щото фашистите всеки момент ще дойдат, а аз трябва скала да намеря, зад тази скала да се скрия, пушката си да заредя, последен куршум да запазя, че…

- Велче, чекай, чекай малко, остави тази история за Марко Венкóвски, сега трябва Мегаломедия да правим, новинка ни трябва за днес, новинка трудовашка, как е Враг Омразен закупил това ми Родопи източно, та и Беломорска Тракия цялата, та и южна Африка, ама засега частично, Велче ле, щото и утре новинка трябва да има, и мани го ти тоя ямб неколкостъпен, че ме ти мен объркваш целия.

- Кога ти тая Светулчица Прозрачна Може би Твоя махнеш, тогава и аз ямба мой неколкостъпен ще махна, че ми сърце не дава със нея да те деля, новинките й да дописвам, мъка ме мъчи другарю, да сме си само двамата, и нека аз да съм дамата.

Тук се намесва Светулчицата Прозрачна Нечия, нервно, злобно и по женски.

- Вело, ние тук сме се събрали Мегаломедия да правим, не за удоволствие. БиБи, другарят Мегаломедиен Император де, ти подаде заставката. Ти и тури представката, наставката, доставката и окончанието и всичко останало там, и го пускай у Мегаломедията. Пускай на Левомустакатия Водещ, пускай на Лонг Лонг Лонг, изобщо пускай си на когото си трябва по Оня списък. Снимки на Враг Омразен прегърнал Източната Родопа, Бялата Морска Тракия и срамните части на Североюжна Африка те чакат в Лап Топа.

- Все аз Лап Топвам напоследък,
не се оплаквам, но боли!
Другарю БиБи мой! Напредък
във твоите очи гори!
Отивам! Тракия, Родопа
и Южна Африка завчас
Враг Омразен ще докопа
чрез Ман Сур, щом казвам аз.

Плюе суеверно през ляво рамо и излиза някак си творчески. Светулчицата Прозрачна Все Пак Негова се оглежда в шестте посоки и мазно се изнизва към офиса на Шефа, промълвяйки със замечтан поглед, отправен в евентуалното светло бъдеще: ”Ти си моят Бор огромен, твоятя Бреза съм аз!…” Какво се случва след това не знае никой, най-малко Авторът. Срам го е от този факт, но търпи. Надява се пиеската да продължи.

И тя продължава. Със скърцане липсващата сцена се завърта и идва

Явление второ:

Студио сто двадесет и осем на Обществената Частна Телевизия Първа. Часът е точно толкова, колкото трябва, а Водещият е точно толкова левомустакат, колкото трябва да бъде. Естествено, прозорци няма. Навсякъде около Водещия има, витае, подсмърча, вони и от време навреме преплюва, преблизва, и премлясва Това Нещо. Те двамата нито си говорят, нито се поглеждат, нито нито. Но някой е платил щото Това Нещо винаги да е там. Хващаме ги по средата на поредния гост. Пред тях и камерите стои красива проститутка с абсолютно проститутски вид. Никакъв фалш!

-…и кога се случи това? – довършва въпросът си Водещият и си засуква левия мустак. По спонсорска заповед той засуква винаги и единствено левия такъв. Десният мустак е рехав, рошав, неорганизиран и злобен. – Нямаше ли усещането, че някой те гледа или следи,или…?
- Тогава нямах такова или, но след време, като се замислих, че то не може пък точно така изведнъж всичко да се случи, без някой да ме е гледал, следял или поне илил.
- Разкажете какво точно ви се случи – намесва се Това Нещо и Водещият веднага повръща в предварително приготвена самолетна торбичка–нещо сексуалллничко, перверзззничко, просташшшкичко, много гадннничко, да, да?
- Ооо, само се отдръпнете, красавецо, малко настрани и аз ще ви отговоря, че на професионалистка като мен не може да се случи никога нещо перверзно, нещо просташко и най-малко сексуално. Аз работя! Господин Водещ, кажете му на Това Нещо да се отдалечи оттатък Калотино, че смърди.
- Няма как, госпожице, на мен за това ми плащат. Да смърди. Но нека да продължа… Девет…Когато те изнасилваха…
- А стига бе, изнасилили ли са ме?
- Ето, така пише, изнасилена многократно.
- Е, четири човека само бяха.
- Та когато те изнасилваха, тия четиримата ти видя ли ги?
- Видях ги отдолу. Отгоре бяха с маски.
- И какъв цвят бяха маските?…Осем…Не бяха ли сини?
- Може и сини да са били, може и…
- Добре, разбрахме се, четирима едри мъже със сини маски. Това не ти ли подсказва нещо?
- Какво да ми подсказва. Платиха си хората.
- А не бяха ли ей-така…Седем… леко пригърбени,…Шест… мургави и произнасят …Пет…звукът “р-р-р” някак особeно, някак френско?
-Сладур, така кажи бе, петнайсет кинта и го имаш френско, с каквото искаш “р-р-р”.

Вълна от воня на задоволство се донася откъм Това Нещо. То винаги се кефи, когато Водещият е натясно. Освен това, на Това Нещо Водещият, и всички гости в студиото, и целия измислен свят с минимални вонящи изключения – всичко му вони отвратително. Съдба воняща…

- Ти мене ме остави – не клъвва Водещият, –кажи ми за онзи четиримата сини изнасилвачи.
- Те само маската му може би…
- Хайде да не повтаряме едно и също. На всички зрители вече стана ясно кой се е крил зад тези престъпници.
- Че кой?
- Ами тоя,…Четири… дето ограби банките,…Три… ликвидира земеделието,…Две… унищожи индустрията,…Едно… приватизира фабриките, и както…Нула… днес се разбра от достоверни анонимни източници – чрез фирмата на дъщеря си Маринка – “Маринка”, тайно и под масата закупил Източните Родопи, Беломорска Тракия и Северната част на Южна Африка.
- Прав сте господин Водещ, даже виждам и масата. Бая големичка е. Ама пак не е побрала всичко, което е под нея. Ето отдолу виждам да се показва Южната част на Северна Африка.
- Я погледни по-добре, не е ли Северната част на Южна Африка?
- Абсолютно вярно, същата част на същата Африка, където и да са.
- А този , които те изнасилиха, виждаш ли го?
- Виждам ги ясно, силно и високо. Целите са син, мургав и произнасят едно такова френско “р-р-р”. Хей, сладури, искаш ли и по една френск…
- Не се отвличай. Сега ще ти броя до десет… Едно…Виждаш ли кой те следи?
- Да, виждам го.
- Две…Какъв е той?
- Мъж…Генерал…Негър…Почти…
- Три…До него има ли сауна?
- Че какво е това нещо?
- Каквото и да е, в нея …Четири…виждаш ли един едър леко прегърбен, силно мургав индивидиум?
- О, чудо!!! Каквото кажете, господин Водещ, в същия момент го виждам. Ето го този едър, леко прегърбен, силно мургав, изцяло индивидиум, виждам го целия вътре в това нещо.
- Пет…Е ли той онези хора, който те изнасили неколкократно?
- Е.
- Шест…Е ли той онзи, когото видя да купува под масата Източните Родопи, Беломорска Тракия и Северната част на Южна Африка?
- Е.
- Седем…Е?
- Какво е?
- Осем…Кой е той?
- Кой е?
- Девет…Враг Омразен ли е?
- Абсолютно Враг Омразен е. Много е сла…
- Десет…Отвори си очите, дишай…издишай…всичко е наред…-припряно към апаратната – пуснете Онзи филм–към проститутката–Добре мойто момиче, справи се, отиди сега до касата да ти платят и да си ходиш.
- Господине, ето ми визитката, ако ви потрябвам за каквото и да е – френско, съветско, арабско, южноафриканско от северната част – винаги съм на лице, на гръб, странич…

- А на мен? – пита мазно Това Нещо.

Проститутката паникьосано бяга откъдето и да е накъдето и да е.

Със същото скърцане се появява

Явление трето:

Друго студио, друга телевизия, както се казва – друга дъвка. Много по-широка и много по-висока, много по-еластична. Няма прозорци. И проститутки няма, но пък танцува балет ”Магистрал”. Мургав балет, но от жени и не прегърбени отзад, а двугърдени отпред. В танца ги няма никакви, но кой ти гледа танца? Между недотам грациозните им движения се гъне като трепетличка шутчето на шоумена – Манджи. И гънейки се, гъгне на микрофончето:

- Аз съм шутчето на Шефа…Шефа не подвива крак…С мен си прави Шефа кефа…Аз съм Шефски солташак…Шефа дълга е върлина…Шефа цар е на пинг-понг…Умен е като дрезина…Да посрещнем Лооонг–Лооонг-Лоонг!!!?+/%,,< ~///=abv.bg!!!+аплауз.

- Благодаря, благодаря, благодаря, ето, покланям ви се, щастлив съм, че съм пред вас, благодаря ти Манджи за дрезината, резвам ти сто лева от заплатката…
- Благодарско, Шефе, значи имам да връщам педесе лева, ето ги!
- После, Манджи, не пред скъпите гости и милионите милиарди зрители, на които ще покажа какво прочетох днес в пресата, ето поставям това прад камерката, дай камерката, и зачитам: “Прасе се моли на Враг Омразен за пощада…Прасе от кланицата в Сухиндол е изпратило писмо до Враг Омразен с молба да бъде пощадено на идващата Коледа. Било баща на шестнайсет прасенца и съпруг на три свини-майки. Враг Омразен му отговорил, че лично той не го заплашва, защото е вегетарианец. Ето такъв нечовечен…
- Неосвинен – обажда се шутчето Манджи.
- Нечовечен човек, и не се обаждай, като не разбираш за какво става дума, ни управлява четири години и иска да ни управлява пак. Значи той като е вегетарианец, ние да мрем, така ли? Да, ама ние с Манджи обичаме свинско, нали, Манджи, сега можеш да кажеш “Да, Шефе!”
- Да, Шефе! Ама излиза, че не той изяжда прасето-татко, а дру…

- Кой изяжда прасето-татко не е твоя работа. Ей, Манджи, ще спра да те уча и ще зачета следващата новинка от пресата: “Лъга народа, както циганин не го е лъгал!” Я да зачетем какво пише по-надолу…” Преди да вземе властта, Враг Омразен обеща на народа, че никога няма да го лъже. “Няма да те излъжа!”-каза той и всички го помним. Ето, днес, седем години, три месеца и седемнайсет дни след тази клетва, Той излъга! На въпрос на отразител от мегаломедийната империя трудовак: “Вярно ли е, че междуконтиненталният бизнесмен и генерал Ман Сур ти е дал двеста хиляди диаманта, с които си закупил под някаква маса източните Родопи, Беломорска Тракия и северната част на южна Африка? “, Враг Омразен хладнокръвно и без никакъв срам отговори: “Не!”…Е, аз по-нагла лъжа, драги зрители, не съм чувал. Но, истината винаги може да се докара в шоуто на Лонг Лонг Лонг, и той я докара! Тя е той и се нарича-Междуконтиненталният бизнесмен и Генерал Ман Сур от северните части на южна Африка, който е гост на шоуто тази вечер. Посрещнете го с аплауз…

Влиза Генерал Ман Сур. Черен, като бял човек, намазан с кафява боя за обувки “КОВО”, което означава Коларовград–Волов. Коларовград е средното име на Шумен, а Волов – второто име на Панайот. Още с влизането си прави грешка и се покланя на шутчето Манджи вместо на Шефа Лонг Лонг Лонг. При поклона неочаквано му се цепва панталона отзад и пред камерата лъсва чистият му и румен задник. Лонг Лонг Лонг бързо обръща Генерал Ман Сур с лице към камерата и от този момент задникът на генерала винаги му е отзад.

- Казвам добър вечер на моя гост Генерал Ман Сур, добър вечер.
- Добри вчера, драго драго. Мене здес учала икномка с АОНСУ. Зная езиците, джокер не надо.
- За пръв път ли сте в Бъл…тоест, намирате ли страната променена?
- Много трудно намирал страната. По рано лесно намирал. Сега трудно намирал. Аз не идва от северна част на южната Африка, къдет родила. Се. Аз избягал от тях и отишъл в Бряг на Червен Слон, друг, силно, ама многа силно демократичните режимата. Там станало Генерал. Сега търси армията. Може тука намерило?
- Не ми се вярва. Тя нашата армия от генерали не се нуждае, ама вие опитайте. Щом идвате от силно, ама силно демократичен режим, може и да ви я дадат. Но да се върнем на въпроса. Защо напуснахте родината си, кой ви принуди?
- Благадари за така въпроси. Аз разказва подребно..
- Подробно.
- Да. Аз въртял законна бизнес на краден диамант. Аз никога не крадила диамант. Мене научили в АОНСУ да наемам българската ром и тя за без мъней краде всичко диамант. Аз купува от тях законно и продава на Нидерланд, който пък с тях купувало от вас картоф от Самокосьово. Бизнес много се развивал и вкарвал още ваш ром да учи наш ром как да краде диамант всякакъв. Но краде само от богатото. Бедното диамант нямало. Така учило АОНСУТО. Аз много мъней направило. Купило къщите. Купило яхтите. Купило всичкото. Бил щастие и порядък. Обичал да седи на креслата на яхтите до къщите и да гледа как мазно минавало на танкер след танкер Садам на петрола…а-а-а…петрол на Садама. Обаче един ден край! Край щастие, край порядък. Както си стояло аз на яхтите, гледа, по океан идва към мен нещо такова, кога дошло близо, видяло – сауна плавает. А в сауна лежи така на едната страната човек мъжко, голямо, леко пригърбено, мургаво и като казва “Добррра срррещата”, “р-р-р”-то му ан франсез озвучавало океаните и мене в ушите.
- Ама как така лежал в сауната този човек. Гол ли?
- Пешкирчето синьото само на него и пешкирчето синьото малко била. Ама кой гледа пешкирчето синьото, кога лошото дошло на яхтите, а?
- И после?
- После този ми казало страшно ми станало когато чул какво този ми казало, този ми казало: “Защо ти български ром караш да крадеш?”
- Аз не кара, то само иска, аз само помагам му работата да му я давам, ти кой си и какво тебе засяга?-казвам.
- Аз–вика–съм този, който управляват този ром, и не трябва да караш този ром да крадеш нито диамант, нито другото всичкото. Дошло съм да си взема рома и да си го връщам в училището в роднинатата. Да се учи да работиш там, не да учи теб как да крадеш тук. Анадъму ,вика.
- Аман, викам, бащице – и аз научило малко ромски така, давай да се разбереме бизнесманското.
- Може – отговаря той – давай.
- Колко да давам?–питам.
- Двеста – отговаря.
- Какво двеста? – питам.
- Хиляди – отговаря.
- Какво двеста хиляди? – пак питам?
- Диамантите – отговаря.
- Много бе! – викам.
- Толкова струва ром – отговаря и всичкото от сауната отговаря, ей тъй излегнато на едната страна отговаря – бецален или си го дигам.” Те така се осрещнахме с вашия Враг Омразен. Много патило ваш народ от него и аз много патило от него. Всичко много патило от него…
- Много интересна история. И как продължава? Защо все пак напуснахте родината си и отидохте в друга държава? Платихте ли му двестата хиляди диаманта, изкарани с пот на челото в горещата южна Африка, макар и в северната й част?
- Платило, всичкото платило до последното ром платило. Но Враг Омразен още по-подло и по-хитро, и по-долно и по-…омразено. Когато този прибрало последен диамант в торбата, на която седял в сауната, изведнъж извадило едно голяаама маса. И под масата показало на мен, че току-що купило Северната часта на южните Африки, Белодупеста…
- Беломорска!
- Да, да, Тракийка и Някакава Родопа Източена също.
- Със същите двеста хиляди диаманта?
- Със същите моите двестата хилядите диамантите! И защо да остава аз пак там? Български ром престанало да краде диамант всякакъв. В Нидерланд гръмнали картоф на Самокосьово. Аз станало беден и голо като голо и беден. Хваща каквото останало от много пари, хваща много къща, хваща много яхта и бързо бяга с мой много боинг в Бряг на Червен Слон. Плаче. А Враг Омразен стои полулегнато вътре в сауна, парата го потява-из здравословно и се смее се на мен.
- А като го гледаше така от Брега на Червения слон, не го ли видя да пиянства, жени да идват в сауната, мръснички оргийки не видя ли?
- Ооо, много мръсно видяло! Всичкото мръсно видяло. Всичкото мръсно изяло и изпило. Всичкото мръсно изнасилило доброволно. Видял как изнасилвал мръсно на четири пътища Проститутка Хубава, която сега пратил при мене Левомустакат Водещ, мой другар светъл. И всеки път кога изнасилвал, слагал пешкирче на главата. Да се скрива и да не го познава после Проститутка Хубава.
- А имаш ли доказателства? Свидетели имаш ли?
- Има доказателства. Аз доказвал всичко това. Аз записвал всичко това. Аз свидетелствал всичко това. Вие трябва да доверява мен. Аз никога на крадил. Аз никога не лъгил. Аз никога не измислил. Тебе може пита уважаван Мегаломедиен Император, тебе може пита уважаван Мустакат Водещ. Тебе може пита мен. Тебе може пита тебе си. Всички може пита Проститутка Хубава. Само трябва мъней…
- Какво ще ни запишете в нашата жълта книга?
- Ще ви запишам, че много харесва наша страна, наша дръжавица, харесва монарх и тяхното Мусала, харесва Президент и тяхното социализам, харесва Прокурор и тяхното мафия, харесва Министър, брат на Министър и тяхното Черноморие, харесва и Проститутката Хубава, коя изпратил ми Водещ харесва, само дето трябва плати не харесва. И Враг Омразен не харесва! Искам да ти подарявам едно калашник да те пази от Враг Омразен и червен слон да ти подарявам, ама не истински, от червен рубин да ти го подарявам, за някоя къща да го сложиш отгоре на високото.

- Да благодарим на нашия скъп гост от северната част на южна Африка, изгонен нагло оттам от нашия, вашия, неговия и на всички Враг Омразен и скитащ се немил-недраг като просяк заедно с остатъка от многото си диаманти, многото си къщи, многото си яхти, многото си боинги, искреният и истински приятел на измислената държавичка и шоуто на Лооонг Лооонг Лооонг-Междуконтиненталният бизнесмен и Генерал Ман Сур.

Излизат танцувачките от балет “Магистрал”, набързо и безмилостно извиват ръцете и краката на поредния нещастен танец. Междуконтиненталният бизнесмен и генерал Ман Сур и дългият като масур Лонг Лонг Лонг се измасурват заднешком, пазейки от камерата румения задник и на двамата. Светлината се изнизва след тях. Чува се скърцане като при смяна на явление трето с
явление четвърто
Тук сценографията е абсолютно невъзможно приложима като професия. Само като чисто изкуство, каквото тя не е. Явлението се являва в някакво дълбоко подземие. Някъде на много висок план са разположени познатите ни вече подземни явление първо, явление второ и явление трето, а също така и непознатите ни още явления пето и явление шесто, ако случайно стигнем до него. То е резервно и се употребява само ако спрат Мегаломедиата Трудовак, шоуто на Лонг Лонг Лонг и телевизия Седем века. От току-що явилото ни се подземие до всички току-що изброени явления и до още хиляди и милиони неизброени такива няма никаква пряка аудиовизуална интерактивна полупроводима или друга връзка. Обаче въпреки това всички изброени и няколко неизброени такива връзки действат перфектно. Подземието е полусфера с неизмерим диаметър. Периферно по кръга в безкрайна като царско обещание огърлица са конфигурирани сто работни места със святкащи екрани. Откровен Оперативен Диспечерско-Контролен Център-ООДКЦ. Такива центрове са десет. Останалите девет са разположени в невидим кръг на нивото на нашето подземие. Те също не са оборудвани с никакви познати ни от положителните науки и практики комуникационни средства, които също функционират безотказно. Някъде надолу пък, на много подземен план е разположен Централният Командно-Оперативен Диспечерско-Контролен Център-ЦКОДКЦ. Какво има по-надолу знае само…Би могъл да знае и…, но можете да сте сигурни, че и той няма да отговори.
Връщаме се на нашето си подземно ниво, в нашето си явление четвърто. Заслушваме се в хората с чиси ръце, хладен ум и горещи сърца, работещи тук.
…..
- Сто и първи, сто и първи, какво оставихме в явление първо, повтарям, какво оставихме в явление първо, приемам!
- Единайсти, тук сто и същия, в явление първо оставихме всичко под контрол. Повтарям, всичко под контрол. В момента другарят Мегаломедиен Император втвърдява контрола над другарката Светулчица Прозрачна Негова. Контролът показва, че Светулчица Прозрачна Негова е Наша. Приемам.
- А Велчето Пеева? Приемам.
- Дали сме историята й на нашият летодраскач Марко Венкóвски. Няма да остане нито в Историята, нито в Литературата. Приемам.
- Сто и първи, нищо от това, което пише Марко Венкóвски няма да остане никъде. Той впрочем затова го пише. Историята трябва да сме само ние, сега и завинаги, докато смъртта я раздели, ако ли не, ние ще се разделим с теб! Следи явление първо да няма никакво историческо развитие. Следи изобщо да няма никакво развитие за никого, освен за Враг Омразен. Следи! За утре да се потвърди новинката, че Враг Омразен е унищожил медицината, като принуждавал насилствено лекарите-хирурзи да стават таксиметрови шофьори и сценични работници в оперетата. Велчето Пеева да измисли за Светулчицата Прозрачна Наша действителен случей. Например, че във вестник “Вонящо-изворна Правда” е излязло откритие на местния агроном, че по време на управлението на Враг Омразен водата в курорта Вонящ извор внезапно завоняла на сяра. По тази причина туристопотокът в селото намалял десетократно и хората от безработие се отдават на варене на сливова ракия с последваща незабавна консумация от мъка по унищоженото от Враг Омразен остатъци на местното ТКЗС, което дотогава процъфтявало…
- Единайсти, прието, позволявам си да припомня, че водата във Вонящ извор винаги си е миришела на сяра, то затова се нарича така, никога не е имало вестник, никога не е имало агроном и никога не е имало ТКЗС. Което прави идеята блестяща! Поздравления! Приемам…
- Спасиба!…Привети на другаря Император…
…..
- Двеста и първи, какво става с явление второ? Това Нещо вони ли достатъчно или трябва да га обвоним допълнително?
- Тук Двеста и първи. До Дванайсти. Това Нещо вони нормално. Водещият е доволен от вонята. Повръща три пъти дневно преди ядене. Приемам!
- Уреден е телемост с духа на Маркс-Енгелс. Предай на Левомустакатия, че също така е уредено духът на Маркс-Енгелс да потвърди Материализма, като пълна и окончателна победа на Прогресивната лява мисъл над Здравия човешки разум. Целта на разговора трябва да бъде доказването, че духът като такъв не съществува. Разбира се, с изключение на духа на Маркс-Енгелс. Пращаме му Трайчева-Спокойчева-Комунянова, които ще докажат същото със социологически, политологически и социопатологически аргументи. За всичко това, естествено те ще обвинят Враг Омразен, който по време на своето управление изпуснал така да се каже духът от бутилката. Точка. Не приемам….
…..
- Триста и първи, тук тринадесети, приемам…
- Триста и първи се предава, както винаги. Сценариите ми издишат. Аз издишам. Help първи път. Приемам всякакви. Даже Ман Сури приемам. Боядисани донякъде. Румени оттам нататък. Лошо, тринайсти, лошо. Help втори път! Приемам…
- Триста и първи, никакви хелпове повече. Твойта работа не е да приемаш, а да предаваш! Културата предаваш! Музиката предаваш! Изкуството предаваш! Учен дол предаваш! Недоучен също! Наивниците предаваш. Тарикатите предаваш. Ако трябва, цяла България предаваш. Най-важното е за Враг Омразен да предаваш неуморно, задъхано, гръмогласно и вдъхновено. Ние тук ще приемем. Особено ако е предадено от теб. Предай на Лонг Лонг Лонг – с Ман Сур сгрешихме. Гласувахме доверие на Манчо Сурата от оперативното звено на Пъчо Орангутана. Пълно омаймунване. Сурата елиминиран. Семейството му компенсирано. Проститутката Хубава – преминала в следващо ниво. Тя го приема. Аз също.
- Лонг Лонг Лонг също приема. Всичко. Предавам му го! Приемам.
- Приемам му го… Предавам ….Ашибка!…Стой на подвикване…
…..
- Четиристотин и първи… Четиристотин и първи …Обади се…Приемам…
- Четиристотин и първи е на Ваше разположение, Четиринайсти. В Подземие 1А сме. Всичко е под контрол. Несъществуващите връзки с Горния свят са перфектни. Чуваме мисълта на Автора пет минути, преди да се е появила. Чуваме я дори пет минути след като Авторът е умрял. Да демонстрираме ли?
- Нека живее, но остани готов за същото. Този Автор ние го диспечеризираме от тридесет и седем земни години. Безопасен е. Нещо по-важно! Безполезен е. Забелязваш ли някакви нови обекти, бъдещ предмет на нашия контрол?
- Четиринадесети, докладвам, забелязва се странно раздвижвание в “Подземието”. Подчертавам, странно раздвижване в “Подземието”. Чакам инструкции. Приемам…
- Сто и четвърти, какво е това “Подземието”?
- На “Иван Вазов” и “Раковски”.
- Не знаех, че Раковски и Вазов са писали заедно. Следва проверка. Чакай инструкции…
- Петстотин и първи, какво е това “Подземието” на Раковски, че и на Вазов?
- Господарю Петнайсети, докладвам: Не на Раковски и на Вазов, а на “Раковска” и “Вазов”. Улици. Хоремаг на формени неформали. Кръстили си единственото място, което е над земята “Подземието”! Нищо особено. Още една плаха демократична капчица срещу нашето здраво социалистическо оливане. Оливане, бих го определил над-национално. Над-професионално. Над-кон-фиденциално…Това, дето току-що го казах, не го разбирам про-центово.
- Ех, бляд, ще го разбереш про-копейково и абсолютно сибирски. Не казвай нито мисъл повече, че изгоря партийно и материално! Знаеш инструкцията: Няма безопасен враг на парите ни! Няма безопасен враг на властта ни! Врагът никога не спи! Ние също никога не спим! Ние сме на всеки сантиметър! Затова, за всеки неформал – отделен канал! Искам несъществуващ, пряк, аудио-визуален, интер-активен, контра-пасивен, полу-проводим, цело-проводников, винтово-виртуален, 7.62 милиметров канал с това “Подземието”. Сразу, бляд! Сразу!!!…
………
Нещата определено се изплъзват от контрол. Щем или не щем, ще преминем към следващо явление. Естествено, ще обявим антракт, в който докато пушачите пушат, пиячите пият, а…биячите – бият, ние трябва да си изясним некои положения.
От изпълзяното до този момент става ясно, че през цялото досегашно действие първо на Театрото ние сме се намирали на различни нива в подземията на измислената държавица. Тоест в нейната клоака. Това ни припомня един стар, стар анекдот, призьор за Златната решетка…
На един стомашен глист му се родило стомашно глистче. Раснало и пораснало то, дошло време баща му да го запознае със света, в който ще живее. И тръгнали. Глистът напред, глистчето след него, той говори, то слуша…
- Тръгваме, моето момче от стомаха през чревния тракт. В началото са тънките черва. Около толкова метра. Минаваме край панкреаса, бъбреците, много завои, много нещо, но ето, че трасето се изправя. Навлизаме в дебелото черво. Още малко и ще стигнем до края на пътешествието. Ето това, сине, е Другият Свят.
- Тате, боже мой, какво е това зеленото и мекото?
- Това е тревичката, моето момче.
- Тате, а какво е това пъстрото и уханното?
- Това са цветята, моето момче.
- А какво е това синьото и безкрайното?
- Това е небето, моето момче.
- Тате, колко е хубав, уханен и безкраен Другият Свят! И защо ние сме се завряли в тоя гъз?
- Ех, сине, Родина!
Тук вече сцената се показва, но само за секунда и се скрива. Явно й е неудобно върху нея да се разиграват явления като предишните
Някои хора си мислят, че сцената служи, само за да има къде сеирджиите да видят какво става около тях, за да могат да го отрекат тутакси преди да са го разбрали. Но, от друга страна, не е ли сцената, която предопределя действията, които е възможно да се случат върху нея? Например – сцената е кварталната кръчма. Е, какви действия биха се развили върху нея? Правилно, пие се. Или родилен дом – ражда се. Или публичен такъв – плаща се…
Или като в нашето театро, което непрекъснато се движи из различни нива на мрачни, макар и в същото време отлично осветени тайни подземия? Какво действие да очакваме в мрачни, зловещи и засекретени подземия? Естествено, мрачно, зловещо и засекретено действие! По цялата верига на явленията. От явление първо, до явление пето. Или до сто и пето. Или до хиляда и пето…
И създадоха тези мрачни, зловещи и засекретени подземия измислената сцена, върху която да протича измисленият живот на измислените хорица от измислената държавица. Живот на инфантили, управлявани от марионетки. Живот на хора без воля за бъдещето, защото не помнят миналото. Живот сред фалшива нормалност, произтичаща от ненормална фалшификация. Живот на хора с минимализиран интелект и максимализирано самочувствие. На отчаяно примирение и войнстващо бездарие. Сцена на институционализирана простотия, облечена в медиен комфорт.
Изобщо, измислен живот на измислени хорица в една напълно измислена държавица. Слава Богу, ние не живеем там! Антрактът свърши.
Театрото отново понечва да се върне към своите подземия и последващото ги
Явление пето,
но в това време малкото стомашно глистче реши да емигрира. Остана в зеления, уханен и син Друг Свят. И тъй като нежната му кожица не издържа на слънчевите лъчи, то скоро умря.
Естествено, завеса не пада. Защото завеса няма.
Тази пиеска също я няма.
И край няма…
………………………………..
АРТИЛЕРИЙСКА ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ ИЗЦЯЛО ВТОРО

От отминалото Действие Навярно Първо ми е жал за три неща:
- За Глистчето, което поради липса на житейски опит не осъзнаваше, че на родения да пълзи не е дадено да лети.
-За Вуте, който единствен знае за какво става дума, но е достатъчно мъдър, за да оставя другите да говорят. Вуте е пич!
-За Вечния Алкохолик, този аристократ по душа и мизерабъл по вътрешна необходимост, неотменно присъстващ в подзаконовите човешки дела.

Глистчето така или иначе ще си живее, докато някой помни и разказва вица за него.
Другите двама също са си живи, макар и относително здрави. Но последното се отнася до всички родени от жена и все още не гушнали босилека. И доколкото те са литературни герои, сиреч пълна и с нищо необоснована измислица на скапания ни Автор, те също са безсмъртни засега. Амин!
Да тръгнем след безсмъртието…
Авторът все още не ни е необходим.

ДЕЙСТВИЕ ИЗЦЯЛО ВТОРО

Сцената се появлява у пълнио си блесък. Оти народо го заслужава. Скърцаньето си е скърцанье, а явлението си е

Явление пръво и изцело шопско

Там, у кръчмето, сите шопе са унутре, секи е стиснал юзчето с ракийка, гледа у некаква си негова точка и се прави яко, че мисли. Улиза Вуте и води неква си парцалива отрепка.

- Я дай две – вика и седат они при Нане – па я че ви разказувам оти ви го влачим тоа.
- Па добре, че он не те влачи тебе – обажда се Нане.
- Море, я както се договеждам, они се влачат и двамата – некак си констативно изрича Кире.
- Я ги заебете да се влачат как им душа сака – на шопето сите тиа простотии са му през куро – отсича Пандо. – Аде да си пийнеме.
- Па я затва ви го влачим тоа – вика Вуте, – да видите до кви долни и вредни примери ни води алкохоло. Начи, ако ние, шопето, не се освестим и не станем как беше, не помним думата, но в смисал да не пиеме ракийка, че станеме като тоа тука. Вижте го сите и го напопържайте позитивно!
- Добре де – бавно и некак замислено заговори Нане, – като ни го водиш като отрицателен таков, оти поръча две юзчета и за теб, и за него? И оти го водиш у кръчмето, а не у читалището, дето се попържа. У кръчмето, оно си се попийва откак свет светува, прав ли сам?
- Пръво, те тиа юзчета съм си поръчал изцело за мене си и двете, оти съм жаден и потен. И второ – влачим го у кръчмето, оти у читалището нема никой. Кой че ти чете у време, кога сите пишат. А тиа, които не пишат – пиат.
- Аде по-кротко – обажда се Въсо, – те тиа, дето пишат, пиат повеке от назе. Оти ако не пиат, не могат да пишат. А па ние моеме да пиеме, без да пишеме.
- Ама мене друго ми натежа изведнъжка – неочаквано си надига капата Гюро, – разправат, че от сичкото само написаното оставало. Кво ще остане от шопето, питам аз и отговоро го знам – нищо. Оти ние само пиеме, а не пишеме.
- Па оно също си е изкуство – продума Вуте, – они пиат, за да пишат, ние пиеме, за да не пишеме. На кого ли е по-трудно?
- Па на нас, на кого другиго. Те тоа въпрос е ясен. На шопето винаги му е най-трудно. Щото е много лесно да се напиеш и после да пишеш. Ха се напий, без да пишеш, да те видя аз каков шоп си – казва мъдро Нане и се обръща към Вуте – е за каков ни е тоа?
- Оти тоа саде пие, а не пише!
- Па он си е шоп!
- Никаков шоп не е. Он е от неква си измислена дръжавица.
- Измислени от всички дръжавички – совутетаковайте се! – изцепи се Мето.
- Бе мене ми е по-арно да се сопенатаковам – некак си вглъбено рече Нане. И продължи – Вуте, тоа парцал може ли да говори?
- Мислим да може.
- Па щракни го да изпарцали нещо, че ми писна от шопски простотии.

И Вуте го щракна.

- Здравейте, мои мили братя шопи – бодро и без никаква запънка започна Вечният Алкохолик, той си беше, грешка няма. – Бидейки с вас еднакво злонамерено и злополучно злеравнопоставени в некаква си измислена пиеска за некакви си измислени държавици, требва ясно и категорично да заявим на всекакви автори, автократи, авторитети, автомати и автомонтьори – с измислиците дотук! Автокефално право на всеки автоизмислен автосервиз е претворяването на четиритактовия двигател с некакво горене в двутактов такъв. Първи такт – автоналиване. Втори такт – автоизпиване. Първи такт – автоналиване, втори такт – автоизпиване, първи такт, втори такт, пър…

- Вуте – обади се Нане, – мое ли, преди да му спреме на тоа автотактовете, оти че се автоосмъртиме бадева, да го питам нещо си?
- Мое.
- Абе ти оти си пиян, преди да си пил? – пита Нане отрепката парцалива.
- Благодаря за този въпрос – отвърна Вечният. – Винаги съм искал некой да ми го зададе. Даже по едно време му знаех и отговора. Ама го забравих. Напъвам се сега и…
- Море не се напиняй много, да се не посереш – вмъкна загрижено Пандо.

- …и ето каква мъгла ми е из главата: Значи, помня, че исках да стана некакъв. Учих много. Четох много. Но некакъв не станах. Не помня по какви причини, но некаквото място беше вече заето. После ми се прииска да стана некакъв друг. Учих още по-много. Четох още по-много. Не станах некакъв друг. Некаквото друго място вече беше заето. Купих си една водка. Налях си, отпих и водката ме замисли. Защо – ме попита тя – искаш да станеш некакъв или некакъв друг, а не искаш да си бъдеш Ти? Поради що се срамиш – гавна ме тя отвсекъде – да се наречеш Алкохолик? Щото ти нещастник си се родил и алкохолиците са твои братя!” Ето, рекох си аз, откъде болният Смирненски е тръгнал по пътя на безсмъртието. А теб те е срам. Срам, срам за теб!, рекох си, и си купих втора водка. Те така пропих. Та é до сега.

- Нещо не ми удише – рече Кире. – Я откак се помним, си пием, а никога не съм се срамил от таа работа. И баща ми си пиеше некакси гордо, и дедо ми си пиеше некак си гордо, и я си пием некак си гордо. Нивгаш не сам близнал нищо от срам. Е и сега си пием ракийката и никакъв срам не ми е. Не ми удише нещо!

- Човек пие тежко – продължи Вечният Алкохолик – по две основателни причини. Когато мисли и когато не мисли! Във всички останали случаи се напива случайно.

- Нещо не удише – тъпо и упорито продължава Кире. – Сите, които ги знам, пиат, откакто ги знам, но пияница у тех нема. Не удише.
- Удише – се намесва Вуте, – сите они пиат от срам, а ние си пиеме за кеф! Апсилютно удише! А те тоа че го дадем на Пена да го поизмие, може и от него човек да стане. Ха наздраве!
- Я Пена на тоа не давам, че я разврáти! – отсече Нане – Поради що се срами он да пие ракия като сите ора, ами пие водка? Поради водката он е станал пияница, а не щото пие. Сите пием, ама пияници не сме.
- Да де, ама си пием ракия.
- Че то тогай, че доде, че ракията е лек против пиянството! – обади се Гюро.
- Така ли че доде?
- Така че доде.
- Аде бързо да цръцнем по една ракийка тогай.
- Да цръцнем.

И цръцнаха. Когато суматохата утихна, Вуте пак се обади, обръщайки се към Вечния Алкохолик.

- Ние те у това кръчме сме прости. Имаме си ракийка, имаме си Пена, имаме си Шопско, и оно ни стига, па и артише. Никой не ни закача, арно си ни е. От време на време некой фане, та скокне, та рипне, та фръкне, та кацне и напише некви простотии за нас, ама нас ни е на онаа работа. Що не казуваш-кви са тиа измислени дръжавици, оти авторо сака да ги изтъпани усред село, ега дойде демокрацията, да ги утрепе?

- Абе да ви кажа, що да не ви кажа, ама тая история с измислените държавици не е кратка, още не съм я започнал и вече ми пресъхна гърлото…-живна Вечният Алкохолик. – Ха да поръчате по едно и да потегляме. За мен водка. Голяма.

- Да поръчаме – склониха некак си съучастнически и бързо шопето, – ама у Шопско водка се не пие. А за назе че викнеме по една ракийка, оти се не знае дека че омръкнеме. Там и кръчме мое да нема. Или да е измислено и оно.
- Па я не тръгнувам тогай – запъна се Пандо.
- Трай бе, серсем, дека сите шопе, там и гол Пандо. Давай да тръгнуваме за тиа измислени дръжавици…

И тръгнаа…Да послушаме Вечния Алкохолик. Той не винаги знае какво прави. Но винаги знае какво говори…

“- Летеше си, пичове шопски, междузвездният лайнер “ Румянный Командир” в Междузвездното лайнерско пространство. Новият му …”

Явление второ, класово-партийно, изцяло румено:

Летеше си, пичове всякакви, междузвездният лайнер “Румянный Командир” в междузвездното лайнерско пространство. Новият му класово-партийно-омразов двигател го плъзгаше безшумно между Слънцето и Луната, Венера и Земята, омразвайки всички справедливо и по равно. Този двигател, откритие на един епилептик, двама хомосексуалисти, половин филателист, филантроп и три жени, които не знаеха точно какво откриват и какво закриват, обличайки и събличайки се в един симпатичен порядък, се оказа, че е изграден точно на този принцип.

- На кой принцип, ще попитате.
- На принципа на класово-партийната омраза, ще ви отговоря.
- Какъв е принципът на класово-партийната омраза, ще попитате.
- Ами колкото повече омразваме класите партийно, толкова повече енергия се отделя в лайнерския двигател.

Командирът на лайнера се казва Румен Руменов Румянников. Но никой не знае, че е такъв. Защото под прикритие работи той като барман в бар ”Руми”, в който могат да влизат само тези, на които първото име е около Румен за мъж и около Румена за жена, доколкото за членовете и членките на руменоидния екипаж може да се даде такова категорично полово определение. Изобщо на този Лайнер всички са под руменоидно прикритие и нито един не е това, което е, и нито един не е сова, освен естествено агент Румен Сова. Но никой не знае кой точно е той и дали пък няма да се окаже, че е всички.

Барът е одизайнен като типична румена стая. На стената са закачени руменографични портрети на Вождовете, Учителите и Прогресивни класово-партийни омразисти Румиленин, Румисталин и Румитров, от Руминтернационалът светът ще орумени! Пред портретите има маса, покрита с румен плюш. Около масата са насядали няколко руменоиди, които и да са те. Пред всеки е ситуирана лимонадена чаша, пълна със Шопландска гроздова. Шопландската гроздова, както знаете, се пече от едни Шотландски шопи и се внася срещу забранени пари, поради което не се допуска явно на лайнера. Изобщо всичко, което виждате, освен портретите и самия румен екипаж, е забранено за ползване и не се допуска на лайнера. По тази причина навсякъде е фрашкано с недопустими предмети и стоки. По принцип руменоидите забраняват на всички онова, което искат само за себе си.

Барманът Румянников, който и да е той иначе, отпива шопландска от лимонадената чаша, люпи фереджефъстък уж без да бърза, и говори ето такива неща:

- Ой, какой хароший чаец попиваеме ние с вас, румени мои другари. Ой, какой хароший, но не затова сме се събрали днес, вчера и утре също, въпреки че никой от вас не знае за какво сме се събрали, ние тоже. И като не знаете за какво сме се събрали, защо да не поговорим за него, да пообменим информация, да преценим достигнатото дотук и да определим новия си стил и метод на работа с оглед и предвид бъдещите промени.
- Ой, не гаварите така, другарю Румянников, каквие такие промени, тъкмо сме на един такова разстояние от развития зрял руменосоциализъм, аха-аха да го хванем…
- Ще хванем от трите румени най-дългото, ако сразу не поемем Курс към въоръжена социална демократизация, ти казвам аз на теб, другарю Пастуховски Руменов Румен! Не виждаш ли какво става в държавицата? Ври и кипи, светът ври и кипи, стената, дето я бяхме вдигнали между очите, ушите и разума се срути величествено, и те започнаха да си комуникират.
- Кой почна да си комуникира? – попита натопорчено Румунчо – идиотът на лайнера.
- Очите, ушите и разумът на аборигените от държавицата, ама що ли се хабя да ти обяснявам. Я ходи да резнеш някоя недоубита контра.
- Бе, я не ми приказвай паешки гъзове – обади се гъгниво генерал Румен Армейков-С`танков, за два часа танковете ще дойдат и че им прекипим лайната на тия хлебарки междузвездни! Да се обадя ли по петолъчката?
- Ще ми се обадиш по дедовия. Току-що агент Румянцев съобщи, че петолъчката е демонтирана от шпила. Нема вече петолъчка и ти вече не си С`танков, а Без`танков. Пенсиониран си. Вила в Лозана, сметка в евро. Обади се на сина си в Лондон да е готов за план “След Тато”. Той ще ти обясни що е то евро и има ли почва у нас.
- Покорно благодаря. Разрешете да отплувам с първи резервен модул.
- Плувай, другарю, плувай! И не забравяй на кого дължиш всичко! Какво ме гледаш, Руменишевич? Ти ще поемеш цивилната власт на държавицата.
- Че коя е тая цивилна власт, другарю Румянников, аз никога не съм учил в световната румена столица за цивилна власт! Това е предателство към военизираната диктатура на нашите руменоидни идеи, към заветите на Румиленин, Румисталин и Румитров! Това е…
- Трай бе, жълтурковец. Заветите на Румиленин, Румисталин и Румитров е винаги да сме на власт. Когато и да е, където и да е, както и да е!
- Другарю Румянников, този Курс към въоръжена социална демократизация като какво трябва да го разбираме? – попита срамежливо Руменчо Хърмъриванчов.
- Тебе нищо ти не требе да разбираш, младежо. Учи си историята на руменоидите и си трай. Чичко ще те направи по-късно руменоиден социален президент. Като му дойде времето. И си направи един евроинтеграционен клозет, стига си пикал из всемирното пространство.
- Като му дойде времето, другарю Румянников – отговори срамежливо Руменчо Хърмъриванчов.
- Браво, ще стане социален Президент от теб. Другарю Свързочников, имаме ли връзка с Централния наблюдателен диспечерско-команден център за наблюдение, диспечеризация и управление на Курса към въоръжена социална демократизация на държавицата, как само го изрекох, а?
- Умрях, но връзка дадох – промълви свързочникът Румен Свързочников и умря от отдаденост към връзките.
- Друг ще го смени и толкоз – отсече Руменишевич и добави. – Да го наградим посмъртно с орден “Стара планина”…
- Руменишевич, хайде да си спазваме субрумординацията – изхърмърмори Хърмъриванчов. – С ордени “Стара планина” ще награждавам аз, когато му дойде времето!
- И мен, и мен – промълви някак си поетично поетесата Румигла Румиловска – Залп.
- И на всички нас – тутакси се включиха и четиримата щатни румени интелектуалци.
- Молчать! – изрева Румянников. – въоръжената социална демократизация още в космоса, те ордени “Стара планина” искат!….Хальо, хальо, Център, чуваш ли? Тук “Румянный командир”, приемам.
- Тук Център, чувам, Лайнер?
- Тук Румянников, докладвай за хода на Курса към ускорена въоръжена социална демократизация.

- Докладвам: Курсът към ускорена въоръжена социална демократизация на държавицата завършен. Всички стари структури съхранени, преоблечени и преоборудвани. Като нови. Вся власть там, где положено! Денги тоже! Дезинформацията стана абсолютна информация. Дезорганизацията – абсолютна организация. Престъпността и правораздаването се самоизключват, самосезират и самоусъвършенстват непрекъснато без вътрешни конфликти. Културата удавена в Биг Брадър, Лонг Лонг Лонг, АбравоБашев и Азис. Науката – изчезнала безследно. Изкуството, Литературата, Журналистиката – контролирани от трудовак и лично от Мегаломедийния Император. Преходът на червените човечета към руменоидност контролиран от нас приключи и е категорично описан в книга от соцполитсоциолозите ни Трайчева-Спокойчева-Комунянова по ваши указания. Държавицата вече е абсолютно корумпирана и напълно измислена! В нея не може да се случи нищо, което не е измислено преди това в нашата лаборатория трудовак! Спешно изпратете социален Президент и евро-ориентиран цивилен Премиер. На монарха-Премиер, когото временно измислихме ние, му минава времето. Приемам…

- Стига с тоя трудовак и тоя Мегалоимператор! Тях ние сме ги измислили! И Лонгура ние сме го измислили! И Левомустакатия ние сме го измислили. И Прехода ние сме го измислили! И тебе ние сме те измислили! И всичко, което вие там сте измислили, ние тук сме го измислили! Като помисля малко, и себе си май сме измислили!…Иначе отлично свършена работа. Как стои въпросът с Врагът?

- Враг Омразен сътворен. Няма наше престъпление, което Той да не е извършил. Няма наше злодеяние, за което Той да не е виновен! Няма Негова мисъл, дума или действие, които да не са унищожени от нас, един ден преди да ги е измислил, издумал или извършил! Няма лъжа, измислена от нас за Него, която да не е истина!

- Ей, Център, поспри се малко. Москва не вярва на хвалби! Я виж какво стана в близката чужбина Покраина? И там уж нашите другари владееха положението, а каква стана? Отвори ни се такава работа…Е, може да ползваме вашия опит. Нов социален президент и ориентиран към еврото…поправка Европа…цивилен премиер ще доставим навреме. Само спечелете изборите. Трябва да приключваме. Кацането при вас се отлага. Засега. Сменяме курса на лайнера. Посока Киiв. Но вие ни чакайте. Пригответе площадка за кацане. Пак в лозето на Габровски, естествено! Ще се върнем за изборите ви. И гледайте да не осерете делото на Румиленин, Румисталин и Румитров! Победа будет за нами! Край!

Лайнерът величествено започна ляв завой за смяна на курса. Пред екипажа се откриваше чудесна възможност за създаване на още една измислена държавица – Покраина. В мозъка на Румянников се оформяше глобална картина за победа на Курса към въоръжена социална демократизация в планетарен мащаб. “Щом в отделно взетата държавица може, защо планетарно да не може?” -класово-партийно питаше се той.

Румен Руменишевич прилежно продължи четенето на фундаменталния труд на Румиленин и Румисталин “Стил и метод за превръщане на народа в тълпа чрез въоръжена демократична диктатура на винаги прогресивния социализъм!”

Румен Хърмъриванчов се отърси от приятната мисъл за евроклозета в светлото бъдеще и продължи писането на фундаменталния си труд “Как да напълним старите празни думи с ново, още по-празно съдържание?”

И лайнерският идиот Румунчо си мислеше нещо съвсем близко до същото. “Пак ми се отваря работа с тези недоубити контри!” и с мрачно задоволство гледаше към Киiв.

Румен Румянников блажено отпиваше от шопландската гроздова, лющеше фереджефъстък и замечтано гледаше към картата на света.

Лайнерът ускори ход и изчезна в междузвездното пространство, оставяйки след себе си горчивата миризма на умъртвената в класово-партийно-омразовия двигател човешка енергия.

Явление трето и отново шопско:

“Лайнерът ускори ход и изчезна в междузвездното пространство, оставяйки след себе си горчивата миризма на умъртвената в класово-партийно-омразовия двигател човешка енергия. Някъде долу или горе, или където и да е, държавицата, в която всичко освен Враг Омразен беше измислено, продължи прогресивния си и напълно безсмислен живот!”, изрече Вечният Алкохолик, и нервно затърси чаша с водка по масата. Но такава нямаше. Вуте с разбиране му побутна едно юзче с ракийка и умореният разказвач го гъврътна, преди да се е допрял до него. С нов огън в очите той завърши разказа си:

- Това знам, братя шопи, за измислената държавица.

Гъврътна мълниеносно и юзчето на Нане и заспа на масата.

Шопите заклатиха в мъдра заклатеност капите си, зацъкаха некак изтънко и замислиха на ума си: ”Бре да ебем и пияната му парцалетина да ебем! Тц! Тц! Тц! Ако е верно, начи не е измислица. Ако е измислица, начи не е верно! Оти го довлече Вуте тоа скапаняк, да не знаем съга ние измислени ли сме или не сме? Тц! Тц! Тц!…”

- Вуте – престраши се Нане, – оти го доведе тоа скапаняк, да не знаем съга Пена измислена ли е или не е? Тц! Тц! Тц!
- Мани Пена, ами като не знам съга таа ракийка що я пиеме, измислена ли е или истинска, а? – обади се Пандо. – Щото, ако е измислена, тогай тоа немаше да се осмърти от две никви юзчета. Ама ако е истинска, оти ние се ненапиваме като тоа извратеняк водкопиец? Те това ме мъчи съга! Тц! Тц! Тц!
- Мани ни нас, мани я Пена, мани я ракийката, Шопско не знаем измислено ли е или не е! – пак се изцепи некак патриотично Мето и хлъцна звучно – Тц! Тц! Тц!

Вуте, който си църцореше некак съвсем изтънко от юзчето и гледаше некак съвсем навътре у себе си, току рече:
- Немой тъй с лека ръка да маанеме назе си, още по-малко Пена, сакън за ракийката. Значи според както язека го мислим, да ви питам: кога се срещнат две измишльотини, що се получава?
- Голема измишльотина – отвърнаха шопите.
- Тъй! А кога се срещнат измишльотина с нещо истинско, що става?
- Кютек – отвърнаха шопите.
- Тъй! А ако се срещнат две истински работи, що се получава?
- Що? – попитаха шопите.
- Шопско се получава, ето що се получава! – отсече Вуте.
- Че как тъй? – попитаха шопите.
- Пръвото е ясно. От две измишльотини и четвърт истина не можеш изцеди. Верно ли е?
- Верно е!
- Второто го видехте – измислената пияница парцалива пийна от нашата истинска ракийка и падна, се едно че Мето го млатна по тиквата. Верно ли е?
- Верно е!
- Трето – кога истинскиот шоп пие истинската ракийка, се получава истинско кръчме, а кръчмето си е направо Шопско, верно ли е?
- Евалла, Вуте, голема работа си, върна ни верата и истината, и живото, и рахатлъка ни върна. И Пена ни върна! И ракийката ни върна!
- Обаче, братя шопе, я се си мислим за ониа хорица от измислената Дръжавица. Они ручат ли? Ручат. Ходат ли? Ходат. Пиат ли? Пиат. Такоат ли? Такоат. Пцует ли? Пцует! Е, питам ви, мое ли таков човек да е измислен?
- Оно че доде, че не мое!
- Па га не мое, не мое!
- И кой е измислен тогай? – некак си натъртено и дебело попита Вуте.
- Па кой? – некак си като че ли знаещи отговора попитаха развеселени шопите.
- Начи, измислен е тоа, който измисля измислените дръжавици! Това ви го казувам язека, Вуте, и виквам на сите у кръчмето по едно! Щото едно е да копаш лозето, друго е да кацаш с лайнеро наготово у него. Язека, тиа румените, така ги разбирам. Некой друг да сади, да копа, да полива, да бере, а он, руменият, саде да пие и да лапа. И че ви кажем, дека не е луд руменио тарикат, луд е тоа, що е садил, копал, поливал и брал. И после сам и доброволно го налива у бездънния търбух румен! Е па нема ли кой да му каже на тоа баламурник, че е баламурник?
- Е па нема!-отвърнаха шопето.
- Е те за това са шопето! Да рекнат на истинския, че е истински, на баламурника, че е баламурник, и на измисления, че е измислен! Ха наздраве!
- Наздраве, Вуте, голема работа сме ние, шопето!
- От шопето по-големо нема!
- Е па нема!

Явление четвърто и некак си почти последно:

Хоремагът, някогашна кръчма, сега се нарича “Подземието”. Намира се в геометричния, а може би и в тригонометричния, а защо не и ергонометричен и дозиметричен център на столицата на измислената държавица. Просто тръгваш за Лондон, третата пряка в дясно, едно дворче с масички и всичко, което е необходимо, за да си поръча човек една бира, ако не му се пие, или всичко останало, ако му се пие. Сега е ранна привечер и в хоремага има все още малко хора. Дали ще се увеличат, не зависи от автора. На една маса отпреди пиеската си седи пред чаша с неизвестно съдържание Духът. Сигурно е на двеста и четирийсет години, но видът му е на млад, шейсетгодишен пич Той е пич. Не разговаря, защото е сам. Логично, макар че се случва и обратното. Обратното е да не си сам и пак да не разговаряш. Духът е човек, който също не зависи от Автора. Нещастник. Авторът, не Духът.

Появява се Гаро. Арменец. Говори високо, бързо, много и със арменско самочувствие.

- Ооо, Духче, ти тука ли си вече?
- Аз съм тука от двеста и четирийсет години, бе кретен. Айде сядай, че се разсъхнах от самотия.
- Чакай да си викна нещо за пиене и ще ти разправям. Ооо, Пепи, докараха ли от ония кренвирши?
- От кои кренвирши?
- От тия отпреди петдесет години.
- Що питаш мен? Аз тогава не съм бил роден. Питай тоя до теб.
- Той пък не помни що е кренвирш с плънка от месо бе, Пепи. Дай тогава една водка с кóла. Голяма. Кóлата отделно. И водката отделно.
- А не искаш ли и жена ми отделно, а?
- Жена си имам. Водка си нямам. Кóла си нямам. Кого чакаме тази вечер?
- Жена ти! Жената на Духчето! Авторът! Жена му, ако има такава! Бербат Бербатов – самият!. Индиана Джоунс – истинският! Д. Д. и Н. Н., самите Те! Войн Войнов и Малката Жужа Голямото Сърце!. Още – жените им, мъжете им, любовниците им, децата им, роднините им и придружаващите ги лица. Ти, извинявай, кого точно чакаш?
- Жена си. Жената на Духчето. Авторът. Жена му, ако има такава. Бербат Бербатов самият! Индиана Джоунс – истинският! Д. Д. и Н. Н., самите Те! Войн Войнов и Малката Жужа Голямото Сърце. Още жените им, мъжете им, любовниците им, децата им, роднините им и придружаващите ги лица.
- Печелиш водка и кóла. Поотделно. Без жена ми!

Появява се Войн Войнов. Леко е пиян. Много по-леко, отколкото би му се искало. И много по-тежко, отколкото би искала жена му. Сяда. Водка с кóла. Голяма. Никакви шеги с Пепи и кренвиршите му отпреди петдесет години. Войн никога не се шегува, когато става дума за водка. С кóлата може…
- Къде беше бе, Войнов – не се сдържа Гаро? – немаше те напоследък.
- Отразявах, Гаро. Щото нас са ни докарали до крайпътни отражатели. Днес отразявах Лилито Шушулкова. – Войн е отразител. В старо време на такива са им казвали Журналисти.
- Отразявал си дедовия ми – намеси се не намясто Духчето. То винаги говори с един незабележим уклон към словесна перверзия и пълна свобода на междуполовото изразяване. – Тая слива отразява само духовна незаинтересованост.
- Не те разбрах точно – енергично се намеси Гаро, – тя ли е духовно незаинтересована?
- Трай бе, арменец, духовното е незаинтересовано от нея.
- Духовното никога не се интересува от нищо друго освен от себе си! Духовното е световна субстанция, която съществува заради собственото си самоосъвършенстване – се чу нов тих, мелодичен и леко мъркащ глас в хоремагчето, този на Бербат Бербатов, писател. – По тази очевидна причина не се интересува и от мен. Но аз се интересувам от Духовното и ще го преследвам, докато стана част от него. Здрасти, Духче!
- Да го духаш – отговори Духчето.
- Водка с кóла–не му остана длъжен Бербат.
- Мамка ви на всички – простена Духчето, – всички педераси тук знаят, че на мен Водка с кóла ми е забранено от…вече сто-и-осемнадесет-години-стигат насам.
- Пий си неизвестното съдържание и си гледай кефа. Животът е кратък.
- Кратък за теб – отговори Духчето. Питаш ли ме мен, дето тук на същата тази маса съм пил неясно какво заедно с праправнуката си, която умря преди дeветдесет и три години на деветдесет и четири ненавършени? Не помня момче ли беше или момиче.
- Че то на деветдесет и четири ненавършени това няма никакво значение вече – изстреля Гаро.

Появиха се Д.Д. и Н.Н. Той е Издател, Тя е Поетеса. Но не знаем кой от тях какво е. И дали пък не е точно обратното?

- Водка с кóла – поръча Н.Н. – Извинявай, Духче!
- А на мен водка. Две. Без кóла. – мрачно промени статуквото Д.Д. – Тук ли е оня смотаняк?
- Тук съм – тутакси се отзова Духчето.
- Не ти, Авторът имам предвид.
- Нема го още.
- А придружаващите го лица?
- Тук сме – радостно откликнаха появилите се от нищото Вуте и Вечният Алкохолик. Седнаха край масата до останалите. Вуте сръчно извади две юзчета с ракийка и подаде едното на Вечния, гледайки гнусливо към водката.
- Вие пък какви сте? – попита леко раздразнен Гаро.
- Художествена измислица.
- Художествените измислици не пият! – отсече Гаро.
- Ти ще ми кажеш – отвърна му Вечният Алкохолик и продължи – Чакаме ли още някого?
- Авторът…и…тебе какво те интересува?
- Тебе те интересува – отвърна Вечният. – Кажи им, Вуте.
- Па да им рекнем. Пръво Авторот нема да доде.
- Защо?
- Оти го е срам ква я е забъркал тук. Пийте си от тая гнусот, дето си пиете и слушайте що ще ви казувам я, Вуте от Шопско.
- Чакай, Вуте, не започвай – чу се звънко гласче.

В хоремага влиза с бърза и танцуваща стъпка Малката Жужа Голямото Сърце. Тя е актриса и знае всичко за Измислените светове. Живее в тях и познава всичките им обитатели, включително и Вуте, който й се усмихна широко, внимателно я хвана през кръста и я повдигна да седне на стола до неговия. – Здрасти, Вечний – продължи тя от стола и направи седнал реверанс към всички. Поръча си чаша вода. Малката Жужа Голямото Сърце няма нужда от водка, за да понася живота около себе си.

Някак си тихо и незабележимо към компанията се присъедини и Индиана Джоунс-истинският. Постави пред себе си на масата един долмен и два менхира, загледа се вглъбено в тях и не помръдна до края на пиеската. Явно през цялото време беше някъде другаде.
Вуте цръцна някак изчаквателно от юзчето и попита:

- Та докъде бехме я докарале?
- До “я съм Вуте от Шопско” – припомни услужливо Бербат.
- Та я съм Вуте от Шопско – спокойно продължи Вуте. – Тук сме с те тоа пияндурник парцалив да оправим целата галимация с пиеската на авторо.
- Каква пиеска бе, шопе – не се стърпя Гаро.
- Вижте сега – намеси се Вечният Алкохолик, – работата е там, че всичко около вас е измислено. Фалшиво. Декор.
- Ти ли ще ми обясняваш на мен – обади се Малката Жужа Голямото Сърце.
- От друга стрънъ, сите вие сте си баш. Истински, сакам да речем – продължи Вуте.
- И аз ли? – попита Духът.
- И ти. Щото човек може да си измисли тяло, но дух не може. Духът е най-истинското нещо от всичко. А авторът ви скапан е измислил някакви подземия отдолу, някакви лайнери отгоре, само и само да утрепе Духа ви.
- Ще ми утрепе дедовия – изсумтя Духчето.
- Те така требе! – одобрително заклати капа Вуте. – Начи ние се събрааме у кръчмето у Шопско, там, таквозе, хоремази немаме, и като чухме що ни разказа тоа пияница смотан, се замислийме. Мислим, пием, мислим, пием, по едно време кога гледаме, Нане саде пие и не мисли.
- Оти не мислиш, Нане – питаме ние, – а саде пиеш?
- Оти го измислих! – рече Нане.
- И що измисли? – питаме пак ние. – Е те това – рече Нане – и ни го каза. И ето ни тук.

- Тук сложи поантата – чу се Шепот откъм дървото Бор.
- Я поантата си я тургам саде на Пена – с достойнство отговори на Шепота Вуте.

Дървото Бор тихо се измъкна от двора на хоремага и запраши засрамено към Борисовата градина. Малката Жужа Голямото Сърце му помаха с ръчичка.
- И да се върнеш – извика тя след него.
- Няма начин – отговори дървото Бор и се запревръща в несъществуващ, пряк, аудио-визуален, интер-активен, контра-пасивен, полу-проводим, цело-проводников, винтово-виртуален, 7.62-милиметров канал за връзка с Централния Командно-Оперативен Диспечерско-Контролен Център–ЦКОДКЦ.
- Измишльотини Авторови – промърмори Вуте и се прекръсти, преди да продължи. – Начи, според нас, шопето, имате две алтер…такоа…алтер…
- Алтернативи – подсказа Вечният Алкохолик.
- Апсилютно! Пръво, моете да станете и вие измислени и тогай си оставате у авторовите измишльотини за цел живот. Малката Жужа Голямото Сърце го знае кво е туй целиот ти живот да е Театро. Ама она го прави, оти и иде отвътре и щото тя улиза и излазя от тех, кога си сака. Освен това, она улиза и излазя от едни пиески, които са вътре у Големото Театро. А туй, Големото Театро, хем ви иде изотвънка, хем друг ви турга да сте целите у него, хем ви лаже, че ви е арно. Заменили са ви ракийката с некаква си водка. Туй нещо само като му чуе името шопето и тутакси се потриса гнусливо.
- По вкус и цвет таваришчи нет! – обади се столът под задника на Духчето, но то отдавна недочуваше или чуваше само онова, което си струваше да бъде чуто, и не с този си орган.
Гаро обаче, подочул нещо, не пропусна да се пошегува с Духчето:
- Да не земеш да се посереш сега, а, Духче?
- Трай бе, арменска уста зейнала! – защити се Духът. – Един Дух може да се посере, но никога няма да се изложи!
- А каква е втората възможност? – тихо попита Бербат и леко премести единият от менхирите пред Индиана Джоунс. Просто уравновесяваше композицията от мегалитните послания и техния изследовател.

- Второто е да разръшкате яко тия измишльотини, подземия, лайнери, ходещи дървета Бор, румени руменини, говорещи столове и да си върнете старото и красиво име “Кръчма” на тоя хоремаг, дето името му е като на бойно отровно вещество от Първата световна! Мегаломедиаторът да си хваща Светулчицата Прозрачна Незнамчия под едната мишница, Велчето Пеева под другата и да си ги отнася вдън гори Марковенковски и тилилейски освен това. Никакви Левомустакати и Лонт-Лонг-Лонгуровци не ви трябват, за да боядисват белите неща черни, черните – червени, червените – жълти. Станали сте разногледи от измишльотини. Цялата ви измислена от румените човечета държавица е на път да се превърне в едно риалити шоу Биг Брокер. Румените ще ви затворят вътре, ще ви определят дневните дажби, ще ви поставят тъпи задачи, ще ви доставят водка, ще ви обясняват какви щастливци сте, ще ви обират ежедневно всичките парички и ще се превиват от смях и задоволство, гледайки ви какви шашкъни сте! Разрушете тези фалшиви декори, преди да сте се превърнали в част от тях! Иначе те ще ви разрушат!
- Мамка му, тоя алкохолик е прав – скокна Гаро.

- И най-страшното, ще ви пее непрекъснато руменоидът Месалин Маринов! Те това е. Изпи ли си ракийката? – попита Вуте Вечният Алкохолик.
- Изпих я.
- Аде да си одиме. Остави им на тиа тук юзчетата за спомен. Квот можааме, направийме.

И изчезнаха.
По тротоара пред хоремага премина група деца от организацията Лонгурюгенд, пеещи с цяла гърло:

Всички мразим Враг Омразен!
Той е черен, лош и мазен!
Той е мангасар и мавър!
Мръсен Демократозавър!

Друг е батко Лонг-Лонг-Лонг!
Той е царят на пинг-понг!
И не прави саламура,
а Лонгурова Колтура!

Няма Път и Поетеси,
няма фадър, няма мадър,
има само есемеси
до школото ни “Биг Брадър”!

Вече нищо не ни плаши!
Никой друг не съществува!
Ний сме бъдещето наше!
Курс продава, курс купува…

И отминаха към съседната улица, обръщайки за адет контейнера за смет на ъгъла.

Над главите бавно прелетя хеликоптер с окачен огромен трансперант на опашката:

”Жената на Враг Омразен е жена на Враг Омразен! Децата на Враг Омразен са деца на Враг Омразен! Приятелите на Враг Омразен са приятели на Враг Омразен! НИКОГА НЕ ЗАБРАВЯЙТЕ ТОВА!!! Изпратете есемес на РУМЕН и ще спечелите всичко!”

Компанията седеше притихнала, като че ли замислена от чутото и видяното. По едно време Духчето промълви:
- На вас ви е лесно. Ще послушате Месалин Маринов по десетина, двайсет, трийсет години, накрая няма да издържите и ще си умрете по живо по здраво. Какво ще правя аз?!
- Ще пропиеш водка с кола – като че ли се обади някой от Някъде …Или може би от Никъде…
………….
Завесата е паднала. Залата е празна, като изключим Вечният Алкохолик, спящ дълбоко на ред девети, стол четвърти, отляво. В драматургичен план ситуацията е много неловка, защото нито Авторът, нито Режисьорът имат идея какво да правят и да правят ли нещо въобще. Не са наясно пиеската свърши ли или още не е. Добре, че и дотук, и занапред никой не е разчитал и не разчита на тях. Затова, следвайки своята вътрешна логика и необходимост, ДЕЙСТВИЕ ИЗЦЯЛО ВТОРО решава, че още не е свършило и само си вдига завесата. Отново сме в хоремаг Подземието точно там, където го оставихме. А ето къде точно го оставихме:

…Компанията седеше притихнала, като че ли замислена от чутото и видяното. По едно време Духчето промълви:
- На вас ви е лесно. Ще послушате Месалин Маринов по десетина, двайсет, трийсет години, накрая няма да издържите и ще си умрете по живо по здраво. Какво ще правя аз?!
- Ще пропиеш водка с кола – като че ли се обади някой от Някъде…Или може би от Никъде…

Не е и откъм дървото Бор. Него го няма. Някак си незабележимо на неговото място пърха с листенца дървото Бреза. Хубаво дърво! Истинско дърво! Привлечен от външния му вид или от нещо друго, Бербат бавно се приближава до него, докосва с един пръст кората на ствола, помирисва едно от листенцата, без да го откъсне, и тихо заговаря на себе си или на дървото. Вярно, че да говори човек на дърво, голяма файда няма, но някои непрекъснато го правят…Полека-лека светлината се отдръпва от всички останали и се концентрира върху него.

- Според основния закон на диалектиката количествените натрупвания неминуемо водят до качествени изменения. Количествените натрупвания в измислената държавица, започнали с измислиците и простотиите, писани в лабораториите на мегаломедиата трудовак, бяха подети и продължени по един изключителен задъхано-просташки и недостоен, и точно затова харесван от сеирджиите, начин от лонгуршоуто, и заковани в съзнанието, подсъзнанието, надсъзнанието и околосъзнанието, ако се сещате какво искам да кажа и ако въобще съществуват такива неща, чрез вонящата омраза, бликаща от Левомустакатия Водещ. Когато в една измислена държавица ловко боравиш с единствените създадени и притежавани от теб самия лостове за формиране, информиране, форматиране и преинформатиране на персоналното съзнание, масовите проблеми винаги са адресирани към Враг Омразен. Има популации, които могат да живеят и съществуват, само ако имат враг. Когато нямат такъв, си го създават.

- В действителност – продължава той, заставайки с лице към празната зала, – проблемът на нашата Измислена Държавица е, че тия, които са узурпирали правото да се чувстват нейни вечни господари, просто нямат нужда нито от Истината, нито от приятели, да не говорим за Духовното! Около тях се въртят всякакви полуинтелигентни, полуграмотни, полуобразовани хорица, които им се предлагат и продават. И са им безкрайно предани, защото това е единствената им възможност да се чувстват по-успели от комшиите си. Да карат по-добри коли. Да чукат по-готини мацки. Да обличат по-скъпи дрехи. Да живеят в по-големи жилища. Да ходят до по-екзотични острови. Не че е лошо, дай Боже всекиму, но никой от тях не си задава въпроса – какво да се направи, та Фахрито от Делиормана, Стоян от Горно Камарци, Васил от Факултето, прибавете когото се сетите, да заживеят по-добре.

Животът, любезни мои, губи своето съдържание и смисъл, ако човек не го вижда в две посоки. Първата е откъде идваме? Как така сме се довлекли до днешния си ден и защо? Втората е накъде отиваме? Азис ли е нашият предел, Биг Брокер ли е или простотиите на Лонг-Лонг-Лонг, и нима Времето и предците ни са изхабили и себе си, и дните си, за да стигнат до патологичната омраза на Левомустакатия към всичко, което не е той самият. Или по-точно – неговия Спонсор, защото без него самият Водещ е нищо. Кой е тайнственият царствен аристократ и какво той търси и намери тука? Българин ли е Румен Руменеевич Руменишев, човек ли е Румен Руменов Рументачакшестаков, нормален ли е Пастуховски Руменов Румен, за какво всъщност хърмърмори Румен Хърмъриванчов, в коя държава живеят те в действителност – нашата или тяхната? И в коя държава живеем ние – тяхната или нашата…

- Е те тва е вапросо! – се чува доволният глас на Вуте от Шопско. – Море, че се договедите вий, ама…

- Защото двете държави са несъвместими. Ако живеем в тяхната, значи всичко е организирана перверзия, в която шепа високоплатени галактически манипулатори се гаврят с хилядолетната история на един достоен народ. Ако живеем в нашата, тогава за тях просто няма място на нашата свещена земя.
Не познавам истинския Автор на това Театро и надали някой ще си признае, че го познава. Хора, близки до него, умират от естествена смърт, следствие от разстрели и взривявания. По земята на прадядовците ни се разхождат самодоволни изчадия с имена, взети от животинските, растителните и анатомичните енциклопедии. Всички те вече са легитимирани в нашето ежедневие от постановчиците на Театрото. Те са норма, всичко освен тях се определя като ненормално. Свещениците воюват за свещоливниците, но не и за свещените души човешки. Бог е мъртъв в една държавица, в която учениците и наследниците на тези, които са хвърляли хора за храна на свинете, днес са на първия ред в Църквата.

А може би не е мъртъв Бог, а сме мъртви всички ние…

Всеки определя себе си. Аз усещам тежестта на моя дълг, който дядо ми, без нито една дума, ми е предал. Чувам думите, които баща ми така и не успя да ми каже. Сигурен съм, че и моите деца ще разберат това, което аз няма да успея да им предам. Животът е отговорност, а не торба с късмети. Нито безкрайно щастие. Нито телевизионна игра. Животът е това, което всеки божи ден призори се е натаралежило срещу теб, и ти трябва да го накараш да те обича. Не за друго, а защото и ти го обичаш. До дупка! До оная спасителна и последна абсолютно черна дупка…Където се сливаме с Духовното…Или с Нищото…

Всъщност, единственото, което се опитвам да ви кажа, е, че ви обичам. Може би съм употребил малко повече думи. Простете ми…А това дърво Бреза, не знам защо ми мирише на дървото Бор…Казвам го, не защото има някакво значение, само за да го знаете…

Покланя се на празната зала и кротко си сяда на пластмасовия стол. Не поглежда към никого. Дори и към водката. Това, Духовното, изглежда е голяма сила!

Светлината отпуска пипалата си по сцената и меко обгръща Гаро. А и той не й се съпротивлява много. Обича светлината на прожекторите и това си е! Помня веднъж, когато…Но това е от друга пиеска. В тази Гаро става, отива на авансцената, покланя се, след което проговаря:

- Знаете ли защо псетата лаят по Лъва? Щото ги е страх от него. И понеже са псета, животни, предани до глупост на господарите си, или лаят до посиране отдалеч – ако са малко, или скачат да го хапят – ако са глутница. В естествения живот, ако някъде все още съществува такъв, псетата нямат никакъв шанс срещу лъва, освен ако той е много стар, много ранен и много болен, а те са стотици, млади и гладни. В измислената държавица обаче те, псетата, си имат Мегаломедии! Имат си Банки! Имат си Служби! Имат си Магистрати! Имат си престъпници! И знаете ли защо ги имат? Защото са превърнали народонаселението в свой образ и подобие. И маха това народонаселение щастливо с опашчица на подхвърленото обещание за оглозгано от Глутницата кокалче, мучи с телешки възторг на всяка простащина, прегръща с ентусиазъм всяка откровена лъжа. Заграбва тази кучешка Глутница райските кътчета край Морето, но лабораторията за измама трудовак пише как Враг Омразен е най-големият собственик, разбирай, крадец в измислената държавица, и всичко се втурва с гръб към Морето да лае по него. Загражда си същата тази Глутница Планината на измислената държавица за частно ползване, но телевизионните клонинги и филиали на Лабораторията заслепяват народонаселението с воайорство върху изключителните простотии на “елитна извадка” от същото народонаселение, затворена в елитна кошара, следена от окото на камерите двадесет и пет часа в денонощието! След което видените от всички простотии стават модел на поведение, децата ги изучават в училище, самите извадки се превръщат в медийни звезди, а Глутницата в това време си ръфа ли ръфа от плътта на държавицата, пие кръвта й…нашата плът и нашата кръв…

Простащината в измислената държавица е официална политика! И всеки, който не е простак, не маха щастливо с опашчица, когато му кажат, че е щастлив и не лае яростно срещу всеки, за който му кажат, че е Враг Омразен, такъв човек е аут! Не съществува! Или си чеше езика с други иньоренти като него в хоремаг като Подземието…

- Гаро е прав. Само не мога да разбера, как така ги следят тия извадки с камерите по двайсет и пет часа в денонощието, като то има двайсет и четири часа – пита Пепи от бара.
- Много е просто! – обажда се Духчето – Всеки ден започват наблюдението с един час по-рано. – И продължава – Тук въпросът въобще не опира до това кой е прав и кой не. В този скапан живот прави хора няма. Кой друг, ако не аз знам, че животът се придвижва по някакъв си нелогичен начин напред не от хората, които са винаги прави, а от достойните хора. Достойни са хората, които имат дух. Техен си, истински дух. Не духът на Румиленин, Румисталин, Румитров! Видяхте ли Вуте? Това е човек с дух. По-скоро ще предпочете да изчезне от фолклора, литературата, вицовете и истинския живот, отколкото да позволи да му сменят кръчмето в хоремаг…
- Че ми фанат … – се чува реплика от Шопско.

…а на вас тук ви взеха ума от главата, словото от устата, труда от ръцете, парите от джоба, децата ви взеха и ги научиха само да въртят есемеси и да чакат парите на щастието…и нищо! Дават ви Враг Омразен, за да го мразите, дават ви по малко хляб, за да не умрете от глад и да можете да бачкате, та да изкарвате техните пари за участие в техните игри на тяхното щастие, осигуряват ви водка и кока кола, този апотеоз на руско-американската дружба, и хич не ви е еня, че вече си нямате Държавица, че вече си нямате Море, нямате си Планина, нямате си Бъдеще…Не е възможно една нация да се надява на Бъдеще, ако не може да определи кой в нея е достоен и кой е недостоен. А още по-малко може да се надява на такова, ако се повлече подир някой лъжец, алчен мошеник, дребна пресметлива душичка, политическо нищожество, политиканстващ въжеиграч, вдъхновен от собствената си политическа чалга, простак или, не дай Боже, поруменял правоверен комуноид, който е всичко това, взето заедно!

Докато другите казват разни неща я на някое дърво Бреза, я на празната зала (Вечният Алкохолик не се брои за сеирджия, той е зает човек, и особено когато спи, рядко му се случва), Д. Д. и Н. Н. мислят. Те са от хората, които мислят непрекъснато. И това не е единственият им недостатък. Лошото е, че докато мислят, те не могат да говорят. А който не говори непрекъснато по тези земи, направо не го забелязват. Даже понякога го смятат и за глупав. А те не са такива. Защото ето какви мисли в момента се търкалят в главите на Д. Д и Н. Н., или може би обратно, ето сред какви мисли се търкалят главите на Д. Д и Н. Н:

“Свестните у нас считат за луди…Лудите у нас считат за свестни… Като сме толкова умни – защо сме толкова бедни?… Леле мале, като сме толкова бедни – защо сме толкова умни?…Дали ако бяхме по-глупави, нямаше да сме по-богати?…И защо пък да сме бедни?…Бербат например е богат Духовно…Духчето е беден единствено Телесно…Гаро е богат Словесно…Войн е богат Писмено…Ние сме богати Мисловно…Малката Жужа Голямото Сърце е богата Артистично…Индиана Джоунс е богат Мегалитно и Енциклопедично…Боже, колко Богатство има по този свят, Боже, колко мъка!…“ и все такива. Хубавото на Д. Д. и Н. Н. е, че докато мислят, могат да слушат, защото в този момент Войн Войнов отделя тежкия си поглед от водката и се включва:

- Не знам кой пише това Театро, но не приемам ролятя, която ми е отредил. Първо – аз не съм отразител, а Журналист! Всички отразители работят в империята Обединени срещу Враг Омразен трудовашки Мегаломедии! Там те отразяват неотразимостта на своите пълни господари и собственици руменоидите. Всички останали отразители по телевизии и сателитки отразяват отразеното в Обединените срещу Враг Омразен трудовашки Мегаломедии. Останалите от останалите отразители отразяват по радиа и кафенета, тлаки и седенки това, което са отразили току-що предишните отразители.

В това време аз пиша! Пиша непрекъснато, остро, ясно, убедително и красиво! Пиша вдъхновено, увличащо, талантливо и възпламеняващо! Пиша със загриженост, тревога, любов и омраза! Пиша на един дъх и между две водки! Пиша така, както нито един отразител не може да пише!

Пиша, значи съществувам!!!

Обаче няма къде да го публикувам. Следователно няма кой да го прочете.

Написаното от мен е мъртво!

Тогава защо съществувам?…

Апропо, мога да издържа всичко, дори и да не ме публикуват, но пеенето на Месалин Маринов не!

И отново забива погледа си по посока водката, която определено не вижда. А какво вижда вместо нея, си знае само той.

През всичкото това време на отделните монолози, диалози и полилози Малката Жужа Голямото Сърце е превърнала стола, на който я вдигна в началото Вуте, в една мъничка сцена. Ту скача права, застава на палци като Мая Плисецкая и прави пируети, ту се засилва за елегантен еленов скок, ту пада като отсечена в положение на абсолютен шпагат, дори веднъж прави и стойка на една ръка, мисля, че лява. Сиреч играе, но не за да привлече погледи, одобрение и аплауз, а защото й идва отвътре и защото кипи от енергия. В момента тъкмо привършва странична везна, застава в позиция едно и усетила, че е неин ред, се покланя професионално:

- Театърът е магия, тайнство, силни чувства, дълбока мъдрост, опиат и афродизиак едновремено. В малките пиески, в които играя, мога да избирам ролята, да откривам силата, която Творецът е вложил в нея, да я допълвам с част от силата, която Творецът е вложил в мен, да казвам нещо чрез нея на сеирджиите, дошли да ме гледат. Не че винаги има полза за тях, но е изключително важно за мен. Чувствам се полезна, добра и необходима. Понякога се чувствам даже Голяма!
Театрото, особено това Театро, е друго нещо! То ме отвращава. В него не се пресъздават образи, не се внушава мъдрост, доброта и справедливост. В него се убива всичко, което е извън извратената мисъл на неговия автор! В това Театро всички хорица трябва да съществуват в името на благоденствието на руменоидите, а не да живеят за себе си и своите деца! В това Театро няма Изкуство! Има изкуственост…
Отказвам да играя в него! Аз съм дребничка, жилава, пъргава, ще намеря пукнатинка в стената, която ни обгражда отвсякъде. И сигурно ще се скрия някъде…за мен не е трудно да се скрия…само там трябва да има Театър…

И тутакси прави двоен пирует, скришом изтривайки още при първото завъртане насълзените си очички. Никой не забелязва сълзичките. Поне никой не показва с нищо, че ги е забелязал. Всички определено я обичат. Никога не са я смятали за малка. И всички скришом изтриват сълзите си…

- Хомо Сапиенс – обажда се съвсем навреме Индиана Джоунс, – никога не е бил монолитен, еднороден и еднотипен. В самото си начало например той е бил предимно Хомо Логос – Говорешият Човек. По късно се оформило второ течение – Хомо Скриптус – Пишещият човек. С появата на киното, радиото и телевизията една огромна част от него бавно и необратимо се превръща в Слушащо-Гледащия Човек. Не знам как е на латински. Може би Хомо Ото-Офталмологус. Жесток удар, кама право в сърцето на Хомо Сапиенс забива създаденият от него самия Хомо Комуноидус – Комуноидният Човек. При него Разумът отсъства като причина, поради което следствието се нарича Хомо Панеликус – Панелният Човек. Хомо Сапиенс напълно изчезва с естествения преход на Хомо Панеликус и Хомо Комуноидус в съвършено нов общ вид – Хомо Руменоидус – Руменоидния човек. Руменоидният човек е изключително проста смес от Хомо Чалгикос – Човекът Чалга, Хомо Лонгуроидус, Хомо Трудовакус – Човекът трудовак, Хомо Левомустакатикус, Ченгесарикус нон Хомо и Хомо хомо Азис. А когато към всичко това се прибави и Хомонархос Кобурготикус, се получава световно неизвестният психо-биологичен екстраполоиден Хомо Електоратикус Булгарикус нон Сапиенс!

Единственото духовно и материално свидетелство за съществуването на Хомо Сапиенс са ето този долмен и тия два менхира. Но те мълчат…

Що не помълчим и ние…
За Бог да прости!

- Бог да прости! – неочаквано се чуват най-после гласовете на Д. Д и Н. Н.

- Бре, тия проговориха! – рече учудено Духчето. И ги проследява как отиват отпред, където се говори, застава Д. Д от едната страна, Н. Н. от другата, обръщат се един към друг и някак си вътрешно диалогизират следното:

- Ако спрат работа Лабораторията трудовак, шоуто на Лонг-Лонг-Лонг, Седмицата на Левомустакатия и всичките им изотопи, изомери, клонинги и мутанти, знаеш ли какво ще се случи?
- Знам! Като с онова прасе, дето една сутрин стопанинът не му сипал помия в коритото. То тутакси заквичало: “Искам си помията! Дай си ми помията! Прасета от всички страни, обединявайте се! Взеха ни помията! О-став-ка! О-став-ка! О-став-ка!…”
- Да сменим питието, какво ще кажеш?
- Като не можем битието, да сменим питието! За мен джин с тоник.
- Нека да са два!

- И на мен един! – се чу от ред девети, стол четвърти, броено отляво.

Тяхно ляво…
………………………………….

Бел. на Авт.: Най-отговорно заявявам, че нямам нищо общо с Истинския Автор на тази пиеска! Нямам представа свърши ли преди малко или измишльотините ще продължат, поради което се извинявам на Духчето и Малката Жужа Голямото Сърце за това, че някой ги е намесил в тях. Както и всички останали.

ОТМОР ПРЕДИ ФИНАЛА
Но нека малко поспрем и си поемем въздух. Да се поогледаме, защото така трябва. Хубави и важни неща се случват в измислената държавица, ако не си ги споделим ние с теб, няма с кого. И какво е най-хубавото от хубавите неща? Много са ! За няколко човека преходът свърши! Даже се знаят и имената им. Избори идват, отиват си и нови се задават! Отдавна минаха осемстотинте дни на монарха! Вече разстрелват само първа, втора и трета ръка мафиоти! Морското крайбрежие, както и планините, само някои върхове, земите, горите, водите, курортите, лозята, полята и всичко останало е разпределено, оградено, бодигардирано, номерирано и прошнуровано с червена връв и жълт печат. Няма стачки, няма революционери и контрареволюционери, че-геваристите ги няма никъде, дори и скинхедсите се покриха някъде, а „Атака” още не се е самоизмислила. Само самотни третодивизионни рокери с Хеленки на якетата чат-пат вдигат по малко пушилка на път за Бузлуджа. Трудовак си излиза редовно и в него ежедневно автоматичните пишещо-струйни устройства с операционни псевдоними (клички), свързани накъсо със захранващата система-майка, хвърлят в мощния редакционно-издателски вентилатор кофи с дресирани и адресирани новини, информации, коментари, позиции, интервюта, проучвания, снимки на изумителни голи мадами с изумителни профано-философски текстове под тях. Трайчева-Спокойчева-Комунянова полека лека се измъкват от мизерията, до която ги беше докарал Враг Омразен (Боже, ти, който си на небето, дай ми днес десетинка от мизерията им тогава…) и започнаха да разместват бъдещите президенти и премиери така, както успешно разбъркваха и миналите.
Усещаш ли, любезни читателю, едно особено такова политическо и икономическо спокойствие, една интригуваща липса на двуполюсен, триполюсен, полюсен и изобщо модел, животът ни е някак си обезкостовен, ясен и подреден, и то как хубаво е подреден! Вярно, ние с теб не станахме по-богати, ама то така си е и програмирано. Ние да не сме румени политсоциолози. Обаче пък за сметка на това спряхме да се занимаваме с червените човечета. Спряхме да питаме кой източи банките. Вече не смеем и да си помислим нещо против ченгетата. На тях им раздават ордени. Никой не обявява гладна стачка за това, че монархът продаде демокрацията срещу имот (някои го направиха безвъзмездно все пак!). Или за това, че трета година не може да се разбере аджеба какво точно се напъва да ни каже Премиерът. Турците си знаят – С и П на ЕМ, руменоидите – както винаги – властта, седесарите са се вгледали в пъпа си и търсят генезиса на своята немощ. Организираната престъпност си потрива ръцете и управлява всички протичащи през страната ни наркотични, гориво-смазочни, оръжейни, приватизационни, проституционни и прочие демократично-венерически процеси…Органите пощипват тук-таме райграс, но не посягат към мотиката. Мотиката е в ръцете на мафията, която прекопа и зася плътно морските ни и планински курорти…Не виждам в цялата нарисувана картина къде е държавицата, любезни читателю, но това пък съвсем не е важно, защото тя и без това е измислена. Важното е, че червените човечета чрез своите ченгета привършиха успешно своя преход и вече са румени такива! Че ако твоята и моята чаши са половината от четвъртинката полупразни, то техните са препълнени, за джобовете се отнася същото. Важното е, че те вече спокойно могат да влязат в Европа, за разлика от теб и мен, които влязохме в НАТО, за да бъдем гаранти на тяхното спокойствие по всички краища на света! Важното е, че както за миналите, така и за бъдещите избори ние с теб, дето ни наричат нарицателно “народ”, ще си останем все така щастливо обработени от фабриката за дезинформация Трудовак, от машината за шоупростотия, от еженеделното облъчване с омраза, че ние с теб, любезни читателю, Суверенът на тази държава, нейното богатство, както ни определя монархът, сме способни само на едно – да допревърнем скъпата си Татковина в Мамковина – втора употреба! Тоест, до нас тя да достига, след като вече е употребена от Тях…

Любя таз държава!!!

…..
Искам Щатите да щат
да им станем щат.
Ама те не щат…

Щото са инат!

Мен пък ме е яд,
щото май е ред
пак на Цариград
да сме вилает…

Стана ни адет!

И си мисля-зер
ако беше жив
още еС-еС-еР-
с таз народопублика,
да сме му Республика.

Ех, ти моя, българска*
народогюведжирия,**
монархо-социална,***
славяно-джамахирия!****

Любя таз Държава!
Любя тоз Народ!
Все по-кофти става-
все по-ни е гот!!!
…..
* -съвпадаща по територия.
** - от „Народогюведжийство” – традиционен афинитет на народа към гювеча.
*** -държава със специална социална ориентация към своя бивш монарх.
**** - екзотични небългарски елементи, отсъстващи по еднакъв начин в националния идентифитет.

Край на почивката, време е за…

ПОСЛЕДНИ МЕТРИ

Вървяла сравнително млада и хубава, но изморена и почти отчаяна жена с два куфара в ръце, по улиците на Белград. Насреща й мъж. Пита го:
- Господине, да ми кажете, къде е улица “Зоран Милевоевич”?
Поопипал я набързо сърбинът с поглед и отговаря:
- Па да ти кажа, госпожа, ама ела горе у дома, там ще попиеме кафе, ще попогледаме в карта…
- Господине, кажете ми одма, че три пъти съм такована вече…
………………………………

Не знам как мислиш ти, любезни читателю, но ми се струва, че вече петнадесет години гражданите на измислената държавица се усещат като тази дама с куфарите. Тръгнали бяха, доколкото си спомнят, към нещо хубаво. В куфарите си носеха остатъците от живота, мечтите, надеждите, вярата, отчаянието, силата, способностите, достойнството си. Носеха историята и достойнството на живелите преди тях. Носеха възможността за достойно бъдеще на децата и внуците си.

Но нещо по пътя им се случи. Изгубиха се. Някаква злобна и злокобна сила не иска да стигнат никъде. Тя ги иска такива – отчаяни, объркани, уморени, гладни, без цел и надежда. Иска от тях да станат злобни и злокобни като нея самата. Да захвърлят вярата си, мечтите си, да й продадат достойнството си. Иска да й продадат бъдещето на децата си.

Десетки години тази злокобна сила разяжда тази нещастна, но за щастие измислена държавица. С омраза към всичко нормално и естествено. С безскрупулна простотия. С нагло фалшифициране на историята. С лакейска преданост към чуждата за тях и родната ней империя–майка. С национални предателства и национални катастрофи. С продажба на националните интереси. С откровени лъжи, кражби и убийства. В цялата й история няма нито едно смекчаващо вината обстоятелство. Никога не се е почувствала гузна. Никога не е поискала прошка. Никога не е била българска. А гражданите, любезни приятелю, тя смята просто за недостойни за нея. Не заслужават дори честта да ги заплюе…дори на храчката честта…не заслужават!

Как мислиш ти, любезни читателю, а какво заслужава тя? Не е ли време тези граждани да осъзнаят заедно и поотделно, че не й дължат нищо? Не е ли време да отместят погледа си от трудовак, от шоуто и от нея самата и да погледнат към себе си? Защото нейната единствена цел е точно обратното – никога да не се замислят, за да не разбират, че ги манипулират по ужасяващ начин. Да повтарят скудоумиците на Светулчица Прозрачна Нечия. Да се смеят на пошлотиите на Лонг-Лонг-Лонг. Да се преструват, че разбират каква е мисълта на Мегаломедиаторът, ако я намерят между шифрограмите. Да затаяват дъх пред внушенията на Левомустакатия Водещ и Онова Нещо до него. Да губят памет за реалностите не само на вчерашния, но и на днешния ден, а бъдещето им да не се простира по-далеч от утрешния. Да са благодарни на Бога, че днешните взривове и убийства са в друг квартал и да Го помолят и утрешните да ги отминат.

Тази злокобна сила, стиснала ги за гърлата, иска всичко тяхно и е на път да си го вземе. Отне мечтите, надеждите, живота на няколко поколения. Приватизира всичко, построено с техни пари и техен труд. Профанизира общественото пространство, нагнетявайки в него простотия, омраза, страх, и много, много лъжа. Разора мозъците им и пося там хаос и безверие. Преобърна ценностната им система. Отучи ги от труд, уважение и почтеност. Поквари мислите им. Успя да им внуши, че без нея са безпомощни…Успя да внуши, че всеки опит да се откъснат от нея е нещо неприлично, мръсно и едва ли не престъпно. Тя просто успя…Почти успя.

Любезни, търпеливи и интелигентни читателю, неуспехът на това злокобие е в самите граждани. Ако заедно и поотделно разберат, че не всички екзекуции са изпълнени. Не всички са загубили вярата и надеждите си за достоен живот. Не всички са страхливци и абстрахерковци. Ако разберат, че не са мравки, лумпени, тълпа, обезмозъчени марионетки, фашизирани костовисти. Ако разберат, че имат правото да се борят за живота си. Да формулират изискванията си. Че могат да създадат заедно силата на Доброто, Достойнството и Истината. Че са част от тази сила.

Това не са последни метри от тяхното пътуване към собствения си разум. Това са последните метри, в които все още злобата и злокобието витаят около тях като червен призрак. Време е да се отърсят от него и от многобройните му превъплъщения.

И трябва просто да продължат! Като достойни хора, пренасящи достойния живот на дедите си към достойния живот на децата си, обогатявайки го доколкото могат с това, което Бог им е дал.

В което може би е смисълът…

Да им пожелаем успех!
……………………………………………………………………………………………………….

ПОСЛЕПИС

Както вече някъде беше казано, нищо не бива да започва случайно и да завършва току-така. Христоматиен пример за това е слонът, който не току-така започва с хобот и неслучайно завършва с опашка. Тази книга, чието единствено стремление е съвършенство, защото нищо друго не си струва усилието човешко, е категоричен пример за две неща. Първото е, че опитът е неуспешен. И второто е, че това е чудесно! Това означава, че всеки друг, аз също, имаме право на нови и нови опити. Съвършенството не е отвлечено понятие. Съвършенството няма рамки. Няма образ. Съвършенството е всеобхватна общочовешка идея за бъдещето, която върви заедно с поколенията и се променя заедно с тях. Единственото съвършено нещо, до което човек се допира, е Животът, който обаче в индивидуален план е смъртен, а в общочовешки – неясен. Страшното е когато стане обратното – в индивидуален план да е неясен, а в общочовешки – смъртен…към което уверено водят червените човечета хората от измислената държавица, която с удоволствие и облекчение напускаме. Нали така? Пеейки си песничката на един добър човек в една много тъмна нощ…Или песничката на Нищото…Може би песничката за Страшния съд…Аз лично бих изпял песничката за Едно Червено Нещо…Подарявам ти ги всичките. Изборът е твой!

ПЕСНИЧКА НА ЕДИН МНОГО ДОБЪР ЧОВЕК
В ЕДНА МНОГО ТЪМНА НОЩ

Беззвезден мрак. Нощта преваля.
Нощ дълбока и самотна.
Дали жената да погаля
или тихо да се кротна?

Във тъмното прилавва куче –
вяло някак си, без мощ.
Дали пък няма да се случи
с някой нещо в тази нощ ?

Просветва тъничка искрица
и се удавя бързо в мрака.
Дали таз странстваща душица
знай где, кога, какво я чака ?

А там, във мрака, лае куче,
лае със растяща мощ
и като нищо ще се случи
с някой нещо в тази нощ.

Ала на мен какво ми дреме ?
Всеки себе си да пази!
Какво ще стане, ако вземе
в мрака всеки да нагази ?

А в тъмното дере се куче,
яростно, със злобна мощ
и всичко може да се случи
с всекиго в такава нощ !

Беззвезден мрак. Нощта преваля.
Нощ дълбока и самотна.
Жената – няма да я галя,
ами тихо ще се кротна,
пък нека вън да лае куче
с каквато там си иска мощ –
с мене няма да се случи
нищо в тази тъмна нощ !

***

ПЕСНИЧКА НА НИЩОТО

Нищо, че несмело, колебливо крача.
Нищо, че пред всеки никаквец немея.
Аз съм си поставил важната задача –
с всички средства трябва аз да оцелея!

Нищо, че говоря тихо, под сурдинка.
Нищо, че със половин уста се смея,
и че съвестта ми непробудно спинка –
важното е само аз да оцелея!

Кротък съм с овцете, нисък съм с тревата,
с черното съм черен, с бялото – белея,
ходя-не оставям диря по земята
с вечната си грижа – как да оцелея!

Нищо, че съм Нищо! Нещото се вижда,
а пък аз, невзрачно, кротичко живея
и когато гръм по някого удари,
в Нещото ще бъде. Аз ще оцелея!

***

ПЕСНИЧКА ЗА СТРАШНИЯ СЪД

С дядо Господ всички сметки са отдавна чисти.
Вече доста петилетки ний сме атеисти
и критерият далечен от страха роден,
че светът край нас е вечен, а пък ний сме тлен,
промени се съвършено в лозунг по-висок:
“Всичко покрай мен е тленно, само Аз съм Бог !”

Този факт напълно стига.
В дейността човешка
нищо тъй не ни издига,
както чужда грешка !

А съдилищната сцена – страшна и печална,
неусетно променена, стана персонална.
И се чудим днес – защо ли глупави сме бúли –
светлите си ореоли да не сме открили?
Та под тях, със крепка вяра в своите заслуги
ловко мерим на кантара грешките на други!

Този факт напълно стига.
В дейността човешка
нищо тъй не ни издига,
както чужда грешка !

И Човекът си отдъхна. Може би защото
старата вражда заглъхна. Злото и Доброто
разделиха свойте сфери и в света ни днешен
всеки чужди грешки мери – мъдър и безгрешен!
Резултатът е чудесен и категоричен –
Адът стана твърде тесен, Раят – едноличен !

Този факт напълно стига.
В дейността човешка
нищо тъй не ни издига,
както чужда грешка !

***

ПЕСНИЧКА ЗА ЕДНО ЧЕРВЕНО НЕЩО

Едно червено нещо
ме лепкаво обгръща изотвред.
Аз мразя го горещо
и чакам натопорчен изотпред.
Но то, по партизански
и по съветски някакъв поряд,
антиамерикански
ме сгащва отстрани и изотзад.

Отдавна да съм свикнал
със неговия прогресивен вкус.
Дори да съм обикнал
и него, и родината му – Русь,
но чувам как баща ми
ми казва като мъж на мъж – веднъж:
“Мъжът, дете, се мами
веднъж и после спира да е мъж!”

И мисля си фатално
във смисъла на горния контекст -
дали ще е нормално
пред вас да словотворя този текст:

“Не искам да наричам
освободител, ни приятел, нито брат
това червено нещо,
що дебне ме встрани и изотзад!”

ПАРАЛЕЛЕН ПОСЛЕПИС

Искам да се извиня. Искам да се извиня за оптимизма, с който приключва пътешествието някъде преди послеписите. С редакционното приключване на книгата, както се изразяват редакторите на вестници, делириумното състояние в измислената държавица не секна. По-скоро измисленият народец там окончателно клекна пред силата, умението и виртуозността на невидимите си екзекутори. Започвам да се замислям за смисъла от написването на тази книга, от полезността на нейните истории, от задължителността на уважението към миналото, отговорността към настоящето и вярата в бъдещето. Започвам да се съмнявам в собствените си позиции, принципи и категории.
Защото, казвам си-защо истината да не е в тази измислена държавица, в която до сега категорично не исках да живея? Защо измислена да не е другата, истинската държавица, от която като че ли не трябва, не мога и не искам да се отделя? Защото, питам се-какво е тази уж истинска държавица? Хора и селца, които отдавна не съществуват? Почтенност, достойнство, вяра в Бог, които не говорят нищо на участниците в Биг Брадър и любителите на гологлави и голи откъм смисъл шоупрограми? Кому са нужни днес, в модерното ни поствреме идеали, ценностни системи и търсене на смисъл извън нас?
Добре, признавам, че всичко това е нужно на мен. Аз просто не мога да не пиша тази книга. И няма да мога да спра да я пиша докато съм жив и условно здрав. Аз просто знам…

АЗ ПРОСТО ЗНАМ!
Не съм се питал никога – защо ли
живея или колко съм потребен.
Не съм се чувствал никога излишен,
безимен, безучастен или дребен.

Не съм се смятал никога безгрешен,
безсмъртен или пък недосегаем.
Доколкото могъл съм – бил съм днешен.
Куражът си не съм вземал назаем.

Не съм удобен, нито пък приятен.
Не ме привлича масовата песен.
Аз просто знам, че е безумно кратък
човешкият живот, за да е лесен.

Аз просто знам – безкрайната умора
пулсираща в набъбналите вени
е болката на всички мъртви хора,
надеждата на хората след мене.

***
Вчара там,
днеска тук,
утре – Господ знае.

Вчера стих,
днеска стих,
утре – все това е.

Вчера бях,
днеска съм,
утре – пак ще бъда.

Да си жив,
може би,
също е присъда.

***

Минава полунощ.
Безсъние жестоко.
Луната пак ме гледа надменно, отвисоко.
Безредните ми мисли във нея рикошират
и в нямото космическо безмълвие умират.

Прeвърнат в топка мощни, настръхнали антени
изпращам мисли сини, оранжеви, зелени,
от мозъка ми думи объркани извират,
излитат и във тихо безсилие умират.

А може би се лъжа !
А може би във мрака
една душа в подобно безсъние ги чака
и моята тревога – погалила луната,
докоснала звездите, пронизала всемира,
потъва вътре в нея, утихва и умира.
***

3 Responses to “ДЕЛИРИУМ – книга първа”

  1. amal казва:

    Невероаятно! Съжалявам, че нямам право да го копирам и да го пратя на всични сайтове, с надеждата, че някой ще се очовечи / с изключение на руменоидите /

  2. extevorge казва:

    :) На мой взгляд, это очевидно. Я воздержусь от комментариев. .

  3. Nikola казва:

    Priqtelio ima6 neveroqten talant da pi6e6 . Moeto li4no merilo e po tova dokolko teksta grabva a tvoq stil i pisane opredeleno grabvat . Prodyljavai vse taka

Leave a Reply

404